Христо Калчев - Студен огън

Петър изглежда зле. Жълт е като китаец, повръща… Казва, че е преуморен, но според мен е болен. Превел е първата част на Хъксли. Взимам превода вкъщи и му давам за справка писмото до вуйчо Алек. Намери две грешки. Писмото било гнусно, а аз съм била готова за барманка. Имала съм манталитета на хищник и слугиня едновременно. Петър няма представа какво значи да ядеш един бульон два дена. Казах му го. Мълчи. Предложи да идем до някакъв мотел. Ще вечеряме, ще изпием по нещо, а на сутринта ще ме заведе в бара?… Отивам да препиша писмото. Петър ще дойде с колата на баща си в пет часа. Дотогава ще се постарая да добия шик. Мима Борисова заминала за Италия, Швейцария и Франция, показват нова колекция. Може би трябваше да стана манекен. Бюстът ми е тежък, но нито една от манекенките няма моите крака… Не е късно, аз съм само на двадесет и три години.

Господи, какъв отвратителен ден! Днес платих с лихвите всичките снощни удоволствия. Петър беше в черен костюм, малко широк за слабото му тяло, но с роговите очила и трескавите сини очи приличаше на преподавател в Кеймбридж. Донесе ми спестовна книжка с хиляда лева: „Ще ми ги върнеш, когато обереш нещастните алкохолици!“ — Каза го уж на шега, а очите му ще изхвръкнат от злоба. Танцувах с двама германци. Защо не учат езици тези хора? Немският език отдавна не е имперски. Петър пие вино, не знае да танцува. Опитах да го замъкна на дансинга. Уморен бил, скучно му било, не обичал да държи месо в ръцете си и да си въобразява, че е прегърнал съкровищата на Ага хан. Преди пет години можех да си внуша, че Петър Вълков е мой приятел. А сега? Влюбен ли е в мен? Донесе ми една книга от Ейн Ранд, пред вратата на стаята ме целуна по косата и се прибра в своята. Получих една книга, хиляда лева и една целувка, какво ми дължи баща ми? В ред ли е това момче?

В пет часа отворих бара. Ужас! Цигари, кафета, напитки, кока-кола, швепс, сода… Та това е тежък физически труд? Управителят Антов направи няколко прозрачни намека… Ще ми трябва време, за да свикна. На бара седна някакъв тип с лице на престъпник. Оказа се писател. В днешно време никой не върши това, за което е роден…

Зарязах романа за крадеца. Смених го с художник, а това значеше да вникна в живописта, да отделя сюжета от чувственото, материалното от скрития ребус на художествената реализация. Българското изкуство е било и ще бъде закодирано. Скитах по галериите, разпитвах Васил Каров, ровех се в рисунките му, към обяд се запивах в „Писателите“ и към шест часа се появявах в „Славия“. Кимах на Лия и сядах на бара. Бях млад, издържах и на алкохол, и на безсъница, дори се гордеех с вандалския си начин на живот. В бара непременно беше и Антов, а нерядко и някой от високопоставените му приятели. След десетдневно мълчание Лия ме попита:

— Щом си писател и се въртиш в артистичните среди, сигурно познаваш някой актьор? От прокопсалите?

— Да — отговорих аз.

— Доведи го някога… без да му казваш, че аз искам?

— Не обичам такива поръчки!

Лия сви рамене.

— Wind stall bring him (Вятърът ще го доведе). — Тогава чух английския й език, а той скоро щеше да я направи барманка с известност.

Не след дълго в бара влязоха двама чужденци. Поискаха от Лия да предаде един пакет на някакъв техен сънародник, щял да го потърси след десетина дена. За услугата предложиха двадесет долара. Без да нарушава извънредната си сериозност, Лия поиска петдесет. Чужденците се съгласиха. Случих се и на предаването на пакета. Влезе възрастен, изрядно облечен мъж, с маниери на оперетен похитител.

— При вас е оставен малък пакет за мен? — каза той. — Дължа ли нещо за услугата?

— Петдесет долара!

Чужденецът се засмя, огледа се, погледът му падна върху мен, може би ме взе за участник в играта.

— Мислех, че социализмът презира тази валута — каза той.

— Социализмът не е професия! — отговори Лия.

Гостът отброи доларите и прие пакета. Поиска кампари, препълни чашата с лед, отпи.

— Обичам делови жени! Свободна ли сте довечера?

— След дванадесет.

— Мога ли да ви видя… някъде?

— Имате ли сто излишни долара?

— За вас, да!

— А петдесет в аванс?

Чужденецът отново отвори портфейла си и Лия с детска невъзмутимост прибра парите.

— Имате ли кураж да дойдете в хотела ми? Отседнал съм в „Ню Отани“.

— Ще дойда да ви взема — каза тя. — Пия уиски!

На следващата вечер Лия продаде бутилка „Чивъс Ригъл“, марка скоч, който не присъстваше в асортимента на „Славия“.

Един ден Лия попита: