Христо Калчев - Студен огън

Имаме телефон. Мама го е платила. Валентин ми донесе бутилка коняк и половин килограм бразилско кафе. Пак е изнесъл запасите на баща си. Утре ще донесе „Ърл Грей“ и лимони. Не ме интересува къде ще ги намери.

Мама е взела пари от леля Дарина. Ужас! Не бих искала Николай да знае, че неговата „любима Лия“ умира от глад! Отслабнала съм малко, но мисля, че ми отива.

Днес съм по-добре. Валентин удържа на думата си. Още не съм му казала, че ще ставам барманка. Борис иска да ме чука. Нахитрявам! „Ела — казвам, — пътем купи едно кило бишкоти.“ После: „Чакай да ти платя бишкотите!“ А той се съпротивлява: „Ще ме обидиш!“ Да не съм луда да обиждам момчето. Опитва се да ме люби, но получава само няколко целувки. Баща ми иска среща. Мама му е казала, че ще приема бара. Зная какво ще чуя: „Дъщерята на въздушния ас Иван Манов, на полковника от гвардията на Негово величество…“ До гуша ми е дошло и от него, и от тези момченца… Гърдите ми са сини от пръстите им.

Неделя. Баща ми ме покани на обяд. Има нова работа. Станал е шеф на бензиностанция. В новия си костюм изглежда пресилено младежки и поради това несериозно. По очите на хората разбирам, че ме смятат за негова любовница. Развежда се за трети път. Купувал място за вила, имал дългове. Разказва ми тези басни, само и само да не му поискам пари. Няма да искам. Ще изляза на пиацата, но от него нищо няма да взема. Не ям, не пия… Едно кафе… Чувства, че е прекалил, отива до тоалетната, а след това пуска нещо в чантата ми. Петдесет лева? Ниска цена за удоволствието да бъда негова дъщеря. Англичаните цитират китайската поговорка: По-добре един славей в ръката, отколкото два на клона.

За лев и двадесет купувам един молив за мигли, остатъка давам на мама. Нали тя върти домакинството. Около мама се увърта някакъв старчок. Кой знае как ще свърши това? Ако се съди по овехтялото пежо и адвокатската клиентела, госпожа Райна едва ли ще се дърпа дълго. Оставам вкъщи. Не ми се слушат глупости. Чета „Война на огледалата“ от Джон Ле Каре. Нямам нищо свястно за четене.

Вуйчо Апек развърза кесията, чекът пристигна на мое име и мама вече втори час плаче в стаята си. „Той не ме обича!“ — хленчи, колкото пъти чуе, че минавам покрай вратата й. Този път Лия знае какво иска. Щом на мен се е паднала честта да издържам нашето семейство, тогава и аз имам право да предявя претенциите си. Щом можах да издържа изпита по староанглийски при самия Минков, щом успях да взема и английска литература с всичките й досадници Текери, Дикенс, Филдинг, Стъри и т.н. и да наливам водка на разни пияници, значи животът върви срещу мен, значи сме в конфликт и аз съм един от така наречените аутсайдери. Тогава милост никому! Доларите са мои! Още следобед ще седна да напиша благодарствено писмо на вуйчо Алек, и то на такъв английски, какъвто той няма да има, дори още сто години да живее в Щатите.

Ще се види в чудо. Единственият начин да се задържи на ниво ще бъде, ако изпрати нов чек… Мама продължава да хленчи. Скоро ще разбере, че си губи времето.

Лия е кукла. Има нови ботуши, нови джинси, два шотландски пуловера, бял и светлосин, цяла козметика, която е необходима на една барманка… Това го казах на мама. Вкъщи има кафе, чай, любимия ми шоколад с бадеми, камембер, пармиджано, грюер, фромаж фон дю… Изкупих целия кореком, но все още имам седемстотин и петдесет долара. Сто долара оставих на мама. Днес стачкува. От сутринта я няма, но аз знам къде е. Плаче у леля Дарина. Жалко, че в кореком не продават книги. Следобед ще одита у Петър да върна книгата на Ле Каре и да видя какво е намерил за четене. Купих му бутилка уиски и картон „Ротманс“ сини. Петър е с очилца, болнав, има нещо с гърдите, но е умно момче. Единственият човек, с когото се сближих през годините на филологията. Зъл е, има език ренде, както сам казва, и никога не се е старал да ми бъде интересен. Точно затова ми е интересен. Превежда едновременно три книги: „Портретът на артиста като млад човек“ на Джойс, „Контрапункт“ на Хъксли и трилогията на Джон Дос Пасос „1919“, „Големите пари“ и „Четиридесет и втория паралел“. Работи денонощно, макар родителите му да не знаят какво да правят с парите си и въпреки че има възможност да постъпи във външно министерство и да замине за чужбина. Петър Вълков казва, че интелигенцията е в дълг към народа и бърза да запълни някои от празнините, които мисли, че са по силите му. На моя бар за Петър винаги ще има стол… може би и за Мима Борисова, другият умен човек от нашия курс. И тя заряза езиците. Чух, че станала манекен. Всеки изпълнява дълга си както може… Валентин се обади… Пратих го по дяволите! Борис също…