Лъвът, Вещицата и дрешникът

На Едмънд вече му прилошаваше от локума и когато чу, че дамата, с която се беше сприятелил, е опасна вещица, му стана още по-зле. Но въпреки това отново искаше да вкуси от този локум — искаше това повече от всичко на света.

— Кой ти наговори всички тези глупости за Бялата вещица? — попита той.

— Господин Тумнус — каза Луси.

— Човек не трябва винаги да вярва на всичко, което казват фавъните — обясни Едмънд и се стараеше да звучи колкото се може по-убедително.

— Кой казва? — попита Луси.

— Всеизвестно е — отговори Едмънд. — Попитай когото искаш! Хайде, глупаво е да стоим тук в снега! Да си отиваме вкъщи!

— Добре, да вървим! — съгласи се Луси. — О, Едмънд, радвам се, че и ти влезе! Сега, след като и двамата сме били там, другите ще повярват, че Нарния съществува. Колко весело ще бъде!

Но Едмънд тайно си помисли, че на него няма да му бъде толкова весело, колкото на нея. Щеше да се наложи да признае пред всички, че Луси е бил права. Сигурен бе, че другите ще застанат на страната на фавъните и животните, докато самият той вече беше повече на страната на Вещицата. Не знаеше какво ще каже и как ще запази тайната си, когато всички започнеха да говорят за Нарния.

Изминаха доста път. И изведнъж почувстваха около себе си палта вместо клони. След малко вече стояха в празната стая с дрешника.

— Виж какво — каза Луси, — наистина изглеждаш ужасно, Едмънд. Зле ли се чувстваш?

— Нищо ми няма — излъга Едмънд. Чувстваше се ужасно.

— Хайде тогава да открием другите! — предложи Луси. — Колко много имаме да им разказваме!

И какви чудни приключения ни очакват, след като всички разберат за съществуването на тази приказна страна.

Играта на криеница все още продължаваше и Луси и Едмънд доста дълго търсеха останалите. Когато най-после всички се събраха (това се случи в дългата стая с бронята), Луси извика:

— Питър! Сюзан! Всичко е истина! Едмънд също я видя. Наистина съществува страна, в която можеш да отидеш през дрешника. И двамата с Едмънд влязохме вътре. Срещнахме се там, в гората. Хайде, Едмънд, разкажи им всичко, което се случи!

— За какво става дума, Едмънд — попита Питър.

Едмънд се ядосваше на Луси за това, че се е разбъбрила, но не знаеше какво да прави. Когато Питър му зададе въпроса, той изведнъж реши да извърши най-долното нещо, което можеше да му хрумне. Реши да отрече думите на Луси.

— Хайде де, кажи ни, Едмънд! — подкани го Сюзан.

И Едмънд погледна високомерно, сякаш бе много по-голям от Луси (а всъщност разликата им беше само година), подсмихна се и отвърна:

— О, да, ние с Луси си поиграхме. Престорихме се, че историята, която разказа за някаква страна в дрешника, е вярна. Просто си измислихме, разбира се. Там няма нищо.

Клетата Луси го погледна и избяга от стаята.

Едмънд, който с всеки изминал миг ставаше все по-зъл, помисли, че е постигнал голям успех, и веднага продължи:

— Хайде, пак се разсърди. Какво й става? Ето това е най-лошото на малките деца, те винаги…

— Слушай — избухна Питър, — млъкни! Откакто Луси започна да разказва тези измишльотини за дрешника, ти се отнасяш ужасно с нея. Първо си играете, а после отново я разстройваш. Много злобно от твоя страна.

— Но това са само глупости — опита се да се оправдае Едмънд.

— Разбира се, че са глупости — каза Питър. — Работата е в това, че Луси беше съвсем добре, когато дойдохме, но откакто сме тук или се е побъркала, или е станала ужасна лъжкиня. Каквато и да е истината, мислиш ли, че й помагаш, като веднъж й се подиграваш и се заяждаш, а друг път я окуражаваш?

— Мислех… мислех… — започна Едмънд, но не знаеше как да продължи.

— Нищо не си мислел! — сгълча го Питър. — Това си е чиста злоба! Винаги си обичал да се подиграваш на по-малките. Знаем, че се държиш така и в училище.

— Престанете! — тръгна да въдворява ред Сюзан. — С караници няма да постигнете нищо! Хайде да открием Луси!

Никой не се учуди, когато откриха Луси и видяха, че тя е плакала. Каквото и да й говореха, тя си държеше на своето:

— Не ме интересува какво мислите и какво казвате! Ако искате, кажете на професора, пишете на мама, правете каквото искате! О, защо не останах там! А вие сте отвратителни… отвратителни…

Вечерта протече тягостно. Луси бе нещастна, а Едмънд знаеше, че планът му не върви така добре, както бе очаквал. Двамата по-големи наистина мислеха, че Луси послъгва. Те дълго стояха в коридора и дълго говореха за това, след като Луси си легна. В крайна сметка решиха на другата сутрин да отидат при професора и да му разкажат всичко.