Лъвът, Вещицата и дрешникът

— Добра шега, няма що! — каза той, като излезе от дрешника. — Трябва да си призная, че наистина успя да ни заблудиш. Почти ти повярвахме.

— Но това съвсем не беше шега. Честна дума!

— Хайде, Луси — продължи Питър, — прекаляваш! Пошегува се, не е ли по-добре да престанеш вече?

Луси се изнерви, опита се да каже нещо, въпреки че едва ли знаеше какво иска да каже, и избухна в плач.

Следващите няколко дни тя бе отчаяна. Лесно можеше да се сдобри с другите, ако беше казала, че цялата история е измислена. Но Луси беше честно момиче — знаеше, че е права, и не можеше да излъже. Беше много нещастна, защото другите я мислеха за лъжкиня. Едмънд й се подиграваше и се присмиваше, като я питаше дали е намерила други необикновени страни в шкафовете из къщата. Следващите дни времето бе хубаво и децата от сутрин до вечер играеха навън; къпеха се, ловяха риба, катереха се по дърветата, лежаха на поляната от пирени. Нищо не можеше да достави пълно удоволствие на Луси. Всичко продължи до следващия дъждовен ден.

Сутринта мина без никакъв признак, че времето ще се промени, и те решиха да играят на криеница. Сюзан трябваше да жуми и щом другите тръгнаха да се крият, Луси отиде в стаята с дрешника. Нямаше намерение да се крие вътре, защото знаеше, че това само ще накара другите да говорят отново за цялата проклета история. Искаше само да надникне още веднъж, тъй като тя самата вече се чудеше дали Нарния и фавънът не са били сън. Но още щом се приближи до него, чу стъпки в коридора и вече нямаше друг избор, освен да влезе и да затвори вратата след себе си. Не я затвори напълно, защото знаеше, че е много глупаво да се затвориш в дрешник, та дори и да не е вълшебен.

Стъпките, които бе чула, бяха на Едмънд. Той влезе в стаята точно навреме, за да види как Луси изчезва в дрешника. Веднага реши да я последва — не защото мислеше, че това е особено подходящо място за криене, а защото искаше да продължи да я дразни за измислената от нея страна. Отвори вратата, видя висящите палта, усети миризмата на нафталин. Вътре беше тъмно и тихо, но от Луси нямаше и следа.

„Мисли си, че аз съм Сюзан, която е дошла да я хване — каза Едмънд, — и затова седи съвсем тихо в дъното на дрешника.“

Скочи вътре и затвори вратата, като забрави колко глупаво е да се прави това. После започна пипнешком да търси Луси в тъмното. Очакваше, че ще я намери за няколко секунди, и беше много учуден, когато не успя. Реши да отвори отново вратата, за да влезе малко светлина, но не можа да я намери. Това никак не му хареса и той лудо заопипва във всички посоки. Дори извика:

— Луси! Луси! И аз съм тук!

Не последва отговор.

„Сърдита ми е“ — реши Едмънд. И макар да не искаше да си признае, че е сбъркал, още по-малко му се щеше да е сам на това студено и безмълвно място. И той отново завика:

— Слушай, Луси, съжалявам, че не ти повярвах! Сега виждам, че си била съвсем права! Моля те, излез! Ела да се сдобрим!

Отново никакъв отговор.

„Такива са момичетата! — каза си Едмънд. — Стои някъде намусена и не приема извинения.“

Отново се огледа и реши, че това място не му харесва. Вече искаше да се връща вкъщи, когато дочу дрънченето на звънчета.

Ослуша се. Звънът се усилваше все повече и пред очите му се появи шейна, теглена от два северни елена. Елените бяха големи почти колкото понита, а козината им беше толкова бяла, че снегът сивееше в сравнение с тях. Разклонените им рога бяха позлатени и хвърляха огнени отблясъци на изгряващото слънце. По хамутите от червена кожа имаше безброй звънчета. В шейната седеше дебело джудже, което направляваше елените (ако беше изправено, нямаше да е по-високо от метър). Беше облечено в кожа от бяла мечка, а на главата си имаше червена шапка с дълъг златен пискюл накрая. Брадата му беше толкова голяма, че покриваше коленете му подобно на одеяло. Зад него в средата на шейната седеше грамадна жена, по-висока от всяка друга, която Едмънд бе виждал. Тя бе покрита с бяла кожа, в дясната си ръка държеше дълга златна пръчка, а на главата си имаше златна корона. Лицето й беше бяло — приличаше на сняг или на захарна глазура. Устните й бяха яркочервени. Общо взето лицето й беше красиво, но надменно студено и отблъскващо.

— Спри! — нареди дамата.

Джуджето дръпна поводите толкова рязко, че елените почти приклекнаха. Постепенно се съвзеха и се изправиха, като хапеха юздите и дишаха тежко. Дъхът, който излизаше от ноздрите им, приличаше на дим.

— А какво всъщност си ти? — попита тя, като гледаше строго Едмънд.