Лъвът, Вещицата и дрешникът

— Аз съм… аз съм… името ми е Едмънд — отвърна доста смутен той. Не му хареса начинът, по който го гледаше.

Дамата се намръщи.

— Така ли се обръщаш ти към Кралицата? — Лицето й доби още по-сериозно изражение.

— Моля да ме извините, Ваше величество! Не знаех — каза Едмънд.

— Нима не познаваш Кралицата на Нарния? — извика тя. — Виж го ти! Отсега нататък добре ще ни опознаеш! Не ми отговори какво си ти.

— Извинете, Ваше величество — каза Едмънд, — но не разбирам какво имате предвид. Аз съм ученик… впрочем бях… сега е ваканция.

— Но какво си? — попита кралицата отново. — Може би някакво твърде пораснало джудже, което си е отрязало брадата?

— Не, Ваше величество — отвърна Едмънд, — никога не съм имал брада. Аз съм момче.

— Момче! Искаш да кажеш, че ти си Адамов син?

Едмънд стоеше и мълчеше. Вече беше толкова объркан, че изобщо не разбра въпроса.

— Виждам, че си преди всичко глупак! — каза кралицата. — Отговори ми най-после или ще изгубя търпение. Ти човешко същество ли си?

— Да, Ваше величество! — отвърна Едмънд.

— Как си влязъл в моите владения?

— Моля, Ваше величество, влязох през един дрешник.

— Дрешник ли? Какво имаш предвид?

— Отворих една врата и просто попаднах тук, Ваше величество — отвърна Едмънд.

— Виж ти! — каза кралицата, като говореше повече на себе си, отколкото на него. — Врата! Врата откъм света на човека! Чувала съм такива неща. Това може да провали всичко. Но той е сам и аз лесно ще се справя с него…

Като изрече тези думи, тя се надигна и втренчи пламтящ поглед в Едмънд. В същия миг вдигна пръчката си. Едмънд бе сигурен, че Вещицата ще направи нещо ужасно, но не можеше да помръдне. И точно когато смяташе, че е загубен, тя като че ли промени решението си.

— Мое бедно дете — каза Кралицата със съвсем различен глас, — та ти си премръзнал! Ела и седни при мен в шейната! Ще те завия с мантията си и ще поговорим.

Предложението не се хареса на Едмънд, но той не посмя да не се подчини. Качи се в шейната и седна в краката й. Тя го зави с края на кожената си мантия.

— Може би искаш нещо, за да се сгрееш? — попита Кралицата. — Какво ще кажеш?

— Да, моля, Ваше величество! — отвърна Едмънд, а зъбите му тракаха.

Кралицата извади изпод наметалото си шишенце, което сякаш бе направено от мед. После протегна ръка и изля от него капка на снега. За миг Едмънд видя как капката проблясва като диамант във въздуха. Щом стигна снега, се чу свистящ звук и се появи чаша, украсена с безценни камъчета, от която излизаше топла пара. Джуджето веднага я взе и я подаде на Едмънд с поклон и усмивка, макар че момчето забеляза, че усмивката му не е искрена. Едмънд се почувства много по-добре, когато отпи от горещото питие. Никога не бе вкусвал подобно нещо: много сладка, пенлива и гъста като крем, течността разля приятна топлина по цялото му тяло.

— Глупаво е, сине Адамов, да пиеш, а да не ядеш — каза след малко Кралицата. — Какво обичаш най-много?

— Локум, Ваше величество! — отговори Едмънд.

Кралицата изля друга капка от шишенцето и от снега веднага се появи кръгла кутия, завързана с голяма зелена панделка. Едмънд я отвори и видя големи парчета от най-хубавия локум. Всяко от тях просто се топеше в устата. Той никога не беше ял толкова вкусно нещо. Вече се бе стоплил и му беше много приятно.

Докато ядеше, Кралицата продължи да му задава въпроси. В началото Едмънд се стараеше да не говори с пълна уста, но скоро забрави, че това е невъзпитано, и насочи вниманието си към възможността да натъпче колкото се може повече локум в устата. Всяка хапка го караше да яде още и изобщо не се замисли защо Кралицата разпитва така подробно. Разказа й, че има брат и две сестри, едната от сестрите му вече е била в Нарния и е срещнала фавън и че никой друг освен него, брат му и сестрите му не знае нищо за Нарния. Кралицата изглеждаше особено заинтересувана от това, че те са четирима, и често се връщаше към този факт.

— Ти си сигурен, че сте точно четирима, нали? — питаше тя. — Двама сина Адамови и две дъщери Евини, ни повече, ни по-малко?

Едмънд с пълна уста повтаряше:

— Да, вече ви казах — като забравяше да я нарича „Ваше величество“, но за радост тя сякаш не обръщаше внимание на това.

Най-после локумът свърши и Едмънд се втренчи в празната кутия. Искаше му се Кралицата да го попита дали не иска още. Тя добре знаеше какво иска Едмънд, тъй като й беше известно, че локумът е омагьосан. Всеки, който веднъж го вкусеше, щеше да иска още и още и ако му позволяха, щеше да продължава да яде, докато умре. Но Кралицата не му предложи повече, а каза: