Лъвът, Вещицата и дрешникът

— А в Нарния — промълви господин Тумнус — е зима. От доста време е зима и ние двамата ще се простудим, ако продължаваме да разговаряме на снега. Дъще Евина, дошла си от далечната страна Празна Ая, в която царува вечно лято в град Дреш Ник… Ще имаш ли нещо против да те поканя у дома на чай?

— Много ви благодаря, господин Тумнус — каза Луси, — но си мисля, че вече е време да се връщам.

— Аз живея наблизо, зад ъгъла — поясни фавънът. — Там е топло. Ще те почерпя с препечени филийки, сардини, кекс…

— Много мило от ваша страна — каза Луси, — но мога да дойда съвсем за малко.

— Ако ме хванеш подръка, дъще Евина — каза господин Тумнус, — ще можем и двамата да се скрием под чадъра. Точно така! А сега да тръгваме.

И ето Луси вървеше през гората, подръка с това странно същество, сякаш отдавна се познаваха.

Не след дълго стигнаха до неравна камениста местност с малки възвишения и падини. Когато доближиха до една падинка, господин Тумнус внезапно зави. Сега двамата вървяха към един необикновено голям камък. Едва в последния миг Луси разбра, че той я води към входа на пещера. Щом влязоха, светлина от буен огън накара Луси да притвори очи. Господин Тумнус се наведе, взе малка маша, с която извади от огъня пламтяща главня, и запали лампата.

— След малко всичко ще бъде готово — каза той и сложи чайника.

Луси си помисли, че никога не е влизала в по-приятно място. Малката пещера от червеникав камък беше суха и чиста. Подът беше покрит с килим, имаше и две малки столчета („Едното е за мен, а другото — за гости“, каза господин Тумнус), маса, шкаф и полица над камината. А над нея висеше портрет на стар фавън с побеляла брада. В ъгъла се виждаше врата, за която Луси си помисли, че води към спалнята, а на една от стените бе закован рафт, пълен с книги. Луси ги разгледа, докато фавънът приготвяше чая. Имаха странни заглавия: „Животът и писмата на Силен“, „Нимфите и техните обичаи“, „Хора, монаси и пазачи на дивеч“, „Известни легенди“, „Човекът мит ли е?“

— Готово, заповядай, дъще Евина! — каза фавънът.

Но в последния миг тя попита:

— Господин Тумнус, какво има?

Кафявите очи на фавъна бяха пълни със сълзи, които бавно се стичаха по бузите му и скоро закапаха от върха на носа му. Накрая той закри лицето си с ръце и зарида.

— Господин Тумнус, господин Тумнус! — отчаяно извика Луси. — Не плачете, недейте! Какво има? Да не би да се чувствате зле? Мили господин Тумнус, кажете ми какво има?

Но фавънът продължаваше да ридае сърцераздирателно. И не престана, докато Луси не отиде при него, прегърна го и му даде носната си кърпичка. Той я взе и започна да се бърше с нея, докато кърпата не стана толкова мокра, че се налагаше да я изстиска. Накрая Луси видя, че около него се е образувала локва.

— Господин Тумнус — извика тя в ухото му и го разтърси. — Спрете, спрете веднага! Засрамете се! Та вие сте голям фавън! За бога, защо плачете?

— О, о! — хълцаше фавънът. — Плача, защото аз съм много лош фавън.

— А, не, не мисля, че сте лош — каза Луси. — А мисля, че сте много добър фавън. Най-добрият, когото съм срещала.

— О, о! Сигурно би си променила мнението, ако знаеше истината — хлипайки отговори господин Тумнус. — Не, аз съм лош фавън. Мисля, че не е имало по-лош фавън, откакто свят светува.

— Но какво сте направили? — попита Луси.

— Старият ми баща например… — каза господин Тумнус. — Виж портрета му над камината. Той никога не би направил такова нещо.

— Какво нещо? — попита Луси.

— Като това, което правя аз — каза фавънът. — Постъпих на служба при Бялата вещица. Ето какъв съм аз. Служа на Бялата вещица.

— Бялата вещица ли? Коя е тя?

— Тази, която властва в Нарния. Тази, заради която тук е вечна зима и никога не идва Коледа. Само като си помислиш…

— Колко ужасно! — каза Луси. — И за какво ви плаща тя?

— Е това е най-лошото — каза господин Тумнус с дълбока въздишка. — Аз отвличам за нея деца. Погледни ме, дъще Евина! Би ли помислила, че аз съм фавън, който може да посрещне в гората едно бедно невинно дете и без то да му е сторило зло, да се престори на негов приятел и да го покани в пещерата си, за да го приспи и да го предаде на Бялата вещица?

— Не — възкликна Луси. — Сигурна съм, че вие не бих направили подобно нещо.

— Но аз вече го направих — уточни фавънът.

— Ами… — започна бавно Луси, стараейки се да бъде едновременно и справедлива, и не много груба. — Това е много лошо, но аз виждам, че вече се разкайвате за постъпката си и няма да я повторите.