Уилбър Смит - Когато лъвът се храни

Самотен див фазан прелетя ниско над склона на хълма, крилете му почти докосваха тревата. Кацна на билото и се скри. Откъм долината го преследваха две момчета и едно куче. Животното водеше децата, изплезило розовия си език, а близнаците тичаха след него. Ризите им с цвят каки бяха вир-вода, защото африканското слънце все още печеше здравата, макар че се спускаше към хоризонта.

Кучето хвана миризмата на птицата и това го накара да спре, за миг я пое с ноздрите си и започна да търси. Правеше го бързо, като се мушкаше напред-назад и се завърташе при всяка промяна в посоката на вятъра. Над сухата кафява трева се мяркаха само гърбът му и въртящата се опашка. Близнаците го следваха запъхтени, защото изкачването по склона на хълма бе трудно.

— Не върви пред мен, ще се спъна — задъхано каза Шон на брат си и Гарик моментално го послуша.

Шон беше по-висок с десетина сантиметра и по-тежък с десет килограма — това му даваше правото да командва. Той отново насочи вниманието си към кучето.

— Вдигни го, Тинкър! Хайде, момчето ми, търси го.

Опашката на Тинкър отреагира с разбиране на напътствията на Шон, но кучето продължи да души земята. Близнаците го следваха, като напрегнато очакваха птицата да се вдигне. Държаха копията си готови и се придвижваха напред с равномерно темпо, като се опитваха да регулират дишането си. Тинкър откри птицата, сгушила се в тревата — скочи напред, излая и птицата излетя от скривалището си с бързо и шумно пляскане на криле.

Шон метна копието, неговата kerrie 1 1 kerrie — късо копие. — Б.пр. подмина птицата. Фазанът я избегна с отчаян плясък на крилете. Тогава Гарик хвърли пиката си, която изсвистя и се заби в тлъстия кафяв фазан. Преметна се, от него се разхвърчаха пера и той падна. Момчетата се спуснаха към него. Фазанът бягаше по тревата със счупено крило и те го подгониха с възбудени викове. Шон успя да го хване. Счупи врата му и се изправи засмян, с топлото кафяво тяло в ръце. Изчака брат му да го настигне.

— Тра-ла-ла, Гари, здравата си го праснал!

Тинкър подскочи, за да подуши птицата. Шон се спря и я тикна под носа му. Кучето я подуши, след което се опита да я захапе, но той отблъсна главата му и хвърли фазана на Гарик, който го окачи на колана си при останалите.

— Колко мислиш, че бе разстоянието — петнадесет метра? — попита Гарик.

— Е, не чак толкова. По-скоро девет-десет.

— Убеден съм, че бяха поне петнадесет. Убеден съм, че бяха повече, отколкото при който и да е твой днешен удар.

Успехът го беше окуражил. Усмивката изчезна от лицето на Шон.

— Така ли? — каза той.

— Така! — отвърна Гарик и отметна с ръка перчема си. Косата му беше кестенява и мека и постоянно падаше в очите му.

— А при реката? Тогава разстоянието беше два пъти по-голямо.

— Така ли? — попита Гарик.

— Така! — тросна се брат му.

— Е, като си толкова добър, защо не уцели този път, а? Ти пръв метна копието. Как така не успя да уцелиш, а?

Лицето на Шон, което вече бе почервеняло, потъмня още повече и Гарик внезапно осъзна, че е отишъл твърде далеч. Той направи крачка назад.

— Обзалагаш ли се? — предизвика го Шон.

Не му бе съвсем ясно на какво трябва да се обзаложат, но от опит знаеше, че независимо от облога изходът от него винаги е един и същ, Гарик рядко печелеше басовете с Шон.

— Става късно. Я по-добре да се прибираме вкъщи. Тате ще ни натупа, ако закъснеем за вечеря.

Шон се поколеба, а Гарик се обърна, изтича, грабна пиката си и се понесе към къщи. Брат му заподскача след него, настигна го и го изпревари. Винаги той водеше. Доказал превъзходството си в хвърлянето на копия, Шон бе склонен да прояви снизходителност. Попита през рамо:

— Какво на цвят смяташ, че ще бъде жребчето на Джипси?

Гарик прие поканата за мир с облекчение и двамата завързаха приятелски спор по този и по още десетина други не по-маловажни въпроси. Не спряха да тичат, с изключение на едночасова почивка на сянка край реката, където опекоха и изядоха два от фазаните.

В тази си част платото бе покрито с трева, която се слягаше под стъпките им, докато се изкачваха по-малките заоблени хълмове и се спускаха в долчинките. Тревата около тях се полюшваше заедно с вятъра. Бе висока до кръста и суха, с цвят на зряла пшеница. Зад тях и от двете им страни пасището се простираше до хоризонта, но изведнъж пред погледа им изникна стръмен склон. Пасището се разстилаше надолу по него, отначало стръмно, а после постепенно се изравняваше, за да се превърне в низините на Тугела. Река Тугела бе на тридесет километра отвъд низините, но имаше мараня, затова не можеха да виждат толкова далеч. Отвъд реката, надалеч на север и на около сто и шестдесет километра на изток към морето, се простираше Зулуленд. Реката бе границата. Стръмната страна на склона беше пресечена от вертикални оврази, в които растеше гъст маслиненозелен храсталак.