Уилбър Смит - Когато лъвът се храни

Вдигна момчето и го отнесе във файтона. Джоузеф му помогна да го положат на задната седалка. Зулусът го придържаше, а мащехата на Гарик положи крака му в скута си, Уейт Кортни скочи на мястото на кочияша и хвана юздите. Сетне се обърна и изгледа Шон, който все още стоеше на верандата. Нищо не каза, но погледът му бе ужасен. Шон не посмя да го погледне в очите. Уейт Кортни вдигна камшика и конете подкараха файтона обратно към Лейдибург, накара ги да препускат бързо и вятърът развяваше брадата му.

Шон ги проследи с поглед. Те изчезнаха сред дърветата и той остана сам на верандата. После изведнъж се обърна и хукна през къщата. Изхвърча през кухненската врата, прекоси двора, влезе в помещението за седлата, грабна една юзда от лавицата и хукна към заграденото място до конюшнята. Избра червеникавокафява кобила и я натика в ъгъла на оградата, където успя да й сложи юздата, закопча я и скочи на голия й гръб.

Пришпори я с пети към портата, като се надигаше и присядаше в такт с движенията й. Стегна се и я насочи към пътя за Лейдибург.

До града имаше четиринадесет километра и файтонът пристигна там преди Шон. Завари го пред амбулаторията на доктор Ван Роойен, конете дишаха тежко, телата им бяха потъмнели от пот. Шон се смъкна от гърба на кобилата, изкачи стъпалата към кабинета и бутна леко вратата. В помещението се носеше сладникавата миризма на хлороформ. Гарик лежеше на операционната маса, от двете му страни бяха застанали Уейт и жена му, а докторът миеше ръцете си в емайлираната мивка на отсрещната стена. Ада Кортни плачеше безмълвно, сълзите се стичаха по лицето й. Всичките изгледаха Шон, застанал на прага.

— Ела тук — каза Уейт Кортни с равен и безизразен глас. — Ела и застани до мен. Кракът на брат ти ще бъде отрязан и, в името на Бога, ще те накарам да видиш това от начало до край!

През нощта докараха Гарик обратно в Теунис Краал. Уейт Кортни караше файтона много бавно и внимателно, а Шон се влачеше далеч зад него. Беше му студено, облечен само с тънката си риза с цвят каки, и му се повръщаше от видяното. Над лакътя му имаше синини от ръката на баща му, с която го беше държал, за да гледа ампутацията.

Слугите бяха запалили фенери на верандата. Стояха в сенките, притихнали и напрегнати. Докато Уейт се качваше по-парадното стълбище, носейки на ръце увитото в одеяло момче, един от тях тихичко попита на зулу:

— Кракът?

— Няма го — отговори мрачно той.

Всички въздъхнаха тихо и гласът отново попита:

— Добре ли е?

— Жив е — каза Уейт.

Отнесе Гарик в стаята, която беше определена за гости и за болни. Застана в средата с момчето на ръце, докато съпругата му застла с чисти чаршафи леглото, положи го на него и го зави.

— Какво още можем да направим за него? — попита Ада.

— Да чакаме.

Хвана ръката на мъжа си.

— Моля те, Господи, нека да живее! — прошепна тя. — Толкова е млад.

— Шон е виновен! — изведнъж избухна гневно Уейт. — Гари никога не би го направил сам.

Опита се да се освободи от ръката на Ада.

— Какво ще правиш? — попита тя.

— Ще го набия! Ще му смъкна кожата от бой!

— Недей, моля те, недей!

— Какво искаш да кажеш?

— Достатъчно му се събра. Не виждаш ли лицето му?

Раменете на Уейт угнетено се отпуснаха и той седна тежко в креслото до леглото. Ада го докосна по бузата.

— Ще остана тук при Гари. Иди да поспиш, скъпи.

— Не — отвърна той.

Тя седна на облегалката на креслото и Уейт я прегърна през кръста. Заспаха, прегърнати в креслото.

Дните, които последваха, бяха лоши. Умът на Гарик се отскубваше от юздата на здравия разум и се впускаше диво из горещата земя на делириума. Дишаше на пресекулки, мяташе се, лицето му бе пламнало от треска. Плачеше и стенеше в голямото легло. Мястото, където кракът беше отрязан, се подуваше, а шевовете бяха толкова стегнати, сякаш щяха да се скъсат под напора на подутата плът. От раната течеше гной и чаршафите воняха на гнило.

Ада не се отделяше от него през цялото време. Попиваше потта по лицето му и сменяше превръзките, държеше му чашата, докато пиеше вода, и го успокояваше, когато се мяташе и бълнуваше. От изтощение и тревога очите й хлътнаха дълбоко, но тя не го оставяше сам. Уейт не можеше да издържи. Той носеше в себе си страха на мъжа от страдание, който го заплашваше да го задуши, ако останеше в стаята. Влизаше на всеки половин час, заставаше до леглото, после излизаше и нервно бродеше из къщата. Ада чуваше тежките му стъпки по коридорите.