Уилбър Смит: Когато лъвът се храни

Гарик кимна намусено.

— Донесе ли веригата на Тинкър?

Измъкна я от джоба си и щом я видя, кучето се дръпна. Шон го хвана за нашийника и Гарик му я окачи. Тинкър сви уши и ги изгледа укорително.

— Не го пускай. Тази стара антилопа ще го разпори. А сега започвай да броиш — нареди Шон и се закатери нагоре.

Движеше се много наляво от оврага. Тревата по склона бе хлъзгава, пушката му тежеше и от време на време стъпваше върху остри камъни. Удари си палеца на крака, който започна да кърви, но продължи да се изкачва. В края на храсталака имаше изгнило дърво, с което Шон беше отбелязал скривалището на голямата антилопа. Прекрачи го и спря точно на върха на склона, където единствено главата му се подаваше над люлеещата се трева. Дишаше тежко. Намери една скала с размери на бъчва за бира, подиря пушката и се сви зад нея. Положи приклада върху скалата, прицели се надолу по хълма, като провери и двете цеви. Представи си как антилопата попада на мушката и усети как по ръцете, раменете и врата му преминава тръпка.

— Дори няма да я следя — тя ще се движи доста бавно, вероятно в ситен тръс. Ще се целя право в плешките й — прошепна той.

Отвори пушката, извади двата патрона от джоба на ризата си, постави ги в цевите и я затвори. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да запъне огромните причудливи ударници, но накрая успя. Опря я на скалата до себе си и се загледа надолу по склона. Оврагът вляво бе тъмнозелен, а право под него имаше поляна, която големият мъжкар щеше да пресече. Отметна нетърпеливо перчема, той бе влажен от пот и падаше в очите му.

Минутите течаха бавно.

— По дяволите, какво прави Гарик? Толкова е тъп понякога! — промърмори Шон и сякаш в отговор на думите му брат му извика отдолу. Гласът му дойде приглушен от храсталака по склона. Тинкър изджафка веднъж без настроение. Той също се мусеше, когато го връзваха с веригата. Шон зачака с палец на единия спусък, вперил поглед в края на храсталака. Гарик отново извика. Мъжкарят изскочи от прикритието си.

Бързо излезе на открито, вдигнал глава, а дългите му рога бяха прилепнали към гърба. Шон се премести настрани, като следеше с пушката бягащото животно. Насочи мерника към черната му плешка. Натисна спусъка на лявата цев и откатът го извади от равновесие, ушите му заглъхнаха от изстрела, а барутният дим го блъсна в лицето. С мъка се изправи на крака, като не изпускаше пушката. Мъжкарят се въргаляше на земята, блееше като агне и риташе, докато умря.

— Уцелих го — изкрещя Шон. — С първия изстрел го уцелих! Гари, Гари! Уцелих го, уцелих го!

Тинкър се втурна от храсталака, влачейки Гари на веригата, и Шон, който продължаваше да вика, хукна към тях. Под крака му се търкулна камък и той падна. Ловната пушка изхвърча от ръката му и втората цев гръмна. Звукът от изстрела беше много силен.

Когато успя да се изправи на краката си, видя Гарик да седи в тревата скимтейки, загледан в крака си. Куршумът го бе ударил, бе обгорил и разкъсал плътта на коляното му до такава степен, че се виждаше костта, а кръвта бликаше силно, гъста като крем.

— Без да искам. О, господи, Гари, не съм го направил нарочно! Подхлъзнах се. Честна дума, подхлъзнах се.

Шон също се втренчи в крака. Лицето му бе пребледняло, очите му бяха разширени и потъмнели от ужас. Кръвта бликаше на тревата.

— Спри кръвта! Шон, моля те, спри я. О, как боли! О! Шон, моля те, спри я!

Направи няколко тромави крачки. Щеше да повърне. Разкопча колана си и го затегна около крака, а лепкавата и топла кръв обливаше ръцете му. Той използва ножа си, за да усуче здраво колана. Кръвта поспря и той стегна колана още по-силно.

— О, Шон, кърви! Кърви… — Лицето на Гарик бе станало восъчнобяло и той започна да трепери, изпаднал в шок.

— Ще доведа Джоузеф — изпелтечи Шон. — Ще се върнем възможно най-бързо. О, боже, как съжалявам!

Шон скочи на крака и хукна. Падна, но се претърколи, стана и отново затича.

Дойдоха след час. Водеше трима от слугите зулуси. Джоузеф, готвачът, беше донесъл одеяло. Уви Гарик в него, вдигна го и момчето припадна, когато кракът му увисна безжизнено. Като се спуснаха по хълма, Шон хвърли поглед към низината, по пътя към Лейдибург се вдигаше облаче прах. Един от слугите препускаше, за да намери и доведе Уейт Кортни.

Седяха на верандата на имението, когато баща им се върна в Теунис Краал. Гарик бе дошъл в съзнание. Лежеше на кушетката, лицето му беше побеляло, а кръвта се бе просмукала през одеялото. Кръв имаше и по дрехите на Джоузеф, и по ръцете на Шон, но засъхнала. Уейт Кортни се изкачи тичешком на верандата, спря пред ранения и отметна одеялото. За миг се загледа в крака и след това внимателно го покри.