Уилбър Смит - Когато лъвът се храни

Сетне уикендите станаха за Гарик единствените светли мигове в сивия ход на времето. Очакваше ги с нетърпение. Всеки нов бе отдалечен на цяла вечност от изминалия — времето минава бавно за младите и болните. Ада и Уейт се досещаха за състоянието му. Преместиха центъра на домакинството в неговата стая, донесоха две от кожените кресла от хола и ги поставиха от двете страни на леглото му. Прекарваха вечерите седнали в тях — Уейт с лула и с чаша бренди, дялкаше дървен крак и се смееше басово. Ада плетеше. И двамата се опитваха да му правят кампания. Може би именно това тяхно съзнателно усилие бе причината за неуспеха им, а може би просто бе невъзможно да слязат на годините на едно малко момче. Винаги съществува една резервираност, една преграда между възрастните и непознатия свят на младите. Гарик се смееше с тях, разговаряха, но не беше същото, както с Шон. Денем Ада се грижеше за голямото домакинство, а повече от шестдесет хиляди декара земя и две хиляди глави добитък се нуждаеха от здравата ръка на Уейт. Това бяха най-самотните часове за Гарик. Ако не бяха книгите, едва ли щеше да ги понесе. Изчиташе всичко, което Ада му носеше: Стивънсън, Суифт, Дефо, Дикенс, та дори и Шекспир. Не разбираше прочетеното изцяло, но поглъщаше книгите жадно и това му помагаше да преживее дългите дни до връщането на Шон всеки петък.

Когато той се върнеше у дома, сякаш силен вятър завяваше из къщата. Тряскаха се врати, лаеха кучета, слугите се караха, из коридорите се разнасяше тропот на крака. Шумът се вдигаше най-вече от Шон, но не изцяло. Имаше и последователи — хлапаци от класа му в селското училище. Приемаха авторитета на Шон със същата готовност, както и Гарик. Причината бе не само в здравите му юмруци, но и в смеха и радостната възбуда, които го съпътствуваха. Лятно време хлапетата идваха по-селските пътища, яхнали понякога по трима едно неоседлано пони, стърчаха като врабчета на ограда. Идваха и поради допълнителната атракция, която представляваше отрязаният крак на Гари. Шон много се гордееше с това.

— Ето къде го е зашил докторът. — Сочеше той белезите от шева.

— Може ли да го пипна, приятел?

— Но без да натискаш, за да не се отвори.

За пръв път в живота си Гарик ставаше център на такова внимание. Сияеше, обкръжен от сериозните лица, с широко отворени очи.

— Странен е на пипане — като че ли пари.

— Кървеше ли?

— Как е отсякъл кокала — с брадва ли?

— Не. — Единствено Шон бе в състояние да отговаря на въпроси от такова естество. — С трион. Просто като парче дърво. — Показа той с ръка.

Но дори и тази интригуваща тема не успяваше да задържи вниманието им и те губеха търпение.

— Ей, Шон, двамата с Карл знаем къде има гнездо на гарги — искаш ли да дойдеш да видиш? — или — Хайде да ходим на лов за жаби, — при което Гарик отчаяно се намесваше.

— Ако искате, можете да разгледате колекцията ми от марки. Ей там в шкафа е.

— Не, миналата седмица я разглеждахме. Да тръгваме.

Точно в този момент Ада, която слушаше разговора през отворената кухненска врата, поднасяше закуските koeksusters 4 4 koeksusters — южноафрикански деликатес. — Б.пр. изпържени в мед, шоколадови пасти с ментова глазура, конфитюр от дини и други вкусни неща. Знаеше, че хлапетата няма да си тръгнат, преди да ги изядат. Знаеше също, че след това стомасите им ще се разстроят, но това бе за предпочитане, отколкото Гарик да лежи сам и да слуша как другите потеглят към хълмовете.

Уикендите бяха кратки и минаваха бързо. След това започваше поредната безкрайна седмица. А те бяха осем, преди доктор Ван Роойен да разреши на Гарик да седи денем на верандата. И тогава изведнъж перспективата да се възстанови стана реалност за Гарик. Протезата, която Уейт майстореше, бе почти готова. Той изработи една кожена катарама и я закрепи за дървото с медни пирони. Работеше внимателно, като оформяше кожата и нагаждаше каишките, които да държат протезата. В същото време Гарик се упражняваше да ходи по верандата, подскачайки до Ада, прегърнал я с ръка през рамо. Стискаше зъби и луничките ярко изпъкваха на лицето му, което дълго време не бе виждало слънце. Два пъти дневно Ада сядаше на една възглавница пред стола на Гарик и масажираше мястото на ампутацията с метилов спирт, за да го заякчи за първия контакт с грубия кожен колан.

— Обзалагам се, че Шон ще се изненада, като ме види да ходя.

— Всички ще се изненадат — съгласи си Ада. Вдигна поглед и се усмихна.

— Не мога ли да опитам още сега? До събота ще свикна и ще отидем с Шон за риба.