Лъвът, Вещицата и дрешникът

— О, дъще Евина, нима не разбираш? Това не е нещо, което съм направил някога, а нещо, което правя в момента.

— Какво искате да кажете? — извика Луси, като пребледня.

— Детето си ти — каза Тумнус. — Бялата вещица ми заповяда, а ако някога срещна в гората син на Адам или дъщеря на Ева, да ги хвана и да ги заведа при нея. Ти си първото дете, което срещам. Преструвах се, че съм ти приятел, поканих те на чай и те чаках да заспиш, за да й съобщя за тебе.

— О, не бихте го сторили господин Тумнус! — каза Луси. — Нали, нали? Не бива, наистина.

— Дори да не й кажа — рече той, като отново започна да плаче, — тя все едно ще разбере. Ще заповяда да ми отрежат опашката, да ми изтръгнат рогата и да ми оскубят брадата. А като замахне с магическата си пръчка над хубавите ми цепнати копита, ще ги превърне в ужасни конски копита. Ако пък е много ядосана, може да ме превърне в камък. Тогава ще се превърна в статуя в омразната й къща, докато не бъдат заети четирите трона на Каир Паравел. Ала никой не знае кога ще стане това.

— Много съжалявам, господин Тумнус! — каза Луси. — Но, моля ви, пуснете ме да си ходя!

— Разбира се, че ще те пусна! — съгласи се фавънът. — Трябва да те пусна! Преди да те срещна дори не знаех как изглеждат хората. Сега, след като те познавам, не мога да те предам на Вещицата. Но трябва веднага да тръгваме! Ще те изпратя до стълба с фенера. Надявам се, че ще се оправиш сама оттам до Празна Ая и Дреш Ник.

— Ще се оправя, сигурна съм — отвърна Луси.

— Трябва да се предвижваме много тихо! — каза господин Тумнус. — Гората е пълна с нейни шпиони. Дори някои от дърветата са на нейна страна.

Двамата скочиха, без да прибират масата. Господин Тумнус отново отвори чадъра си, подаде ръка на Луси и така излязоха на снега. Обратният път не приличаше на този към пещерата на фавъна. Прокрадваха се безмълвно и с бавни крачки, като господин Тумнус се придържаше към най-тъмните места. Луси се успокои едва когато стигнаха отново до стълба.

— Нали знаеш пътя оттук, дъще Евина? — попита Тумнус.

Луси се взря напрегнато между дърветата и видя в далечината петно, което приличаше на дневна светлина.

— Да — каза тя, — виждам вратата на дрешника.

— Хайде тогава, тичай към вкъщи, колкото можеш по-бързо! — насърчи я фавънът. — Ще ми простиш ли това, което исках да направя с теб?

— О, да, разбира се! — отговори Луси и сърдечно стисна ръката му. — Надявам се, че няма да пострадаш заради мен.

— Сбогом, дъще Евина! — каза той. — Мога ли да задържа кърпичката?

— Да, разбира се — потвърди Луси и хукна към петното дневна светлина.

Скоро вместо груби клони усети меките палта, вместо скрипящ сняг почувства дървения под. Скочи в същата празна стая, от която бе започнало цялото приключение. Затвори вратата на дрешника зад себе си и се огледа, поемайки си дъх. Все още валеше и тя чу гласовете на другите в коридора.

— Тук съм — извика тя. — Върнах се, нищо ми няма!

Луси изкочи в коридора, където попадна на другите трима.

— Всичко е наред — повтори тя. — Върнах се.

— За какво, по дяволите, говориш, Луси? — попита Сюзан.

— Как за какво? — учуди се Луси — Нима не се питахте къде съм?

— Значи си се крила, а? — каза Питър. — Бедната Луси, крила се е, а никой не е забелязал. Трябва да стоиш скрита по-дълго, щом искаш да те търсят!

— Но аз много дълго не бях тук — отговори Луси.

Другите се спогледаха.

— Не е наред! — присмя се Едмънд. — Съвсем се е побъркала.

— Какво искаш да кажеш, Луси? — попита Питър.

— Точно това, което казах — отвърна Луси. — Веднага след закуска влязох в дрешника и ме нямаше цели часове. Бях поканена на чай и се случиха разни странни неща.

— Що за глупости, Луси! — скара й се Сюзан. — Ние току-що излизаме от стаята.

— Това съвсем не са глупости — уточни Питър. — Просто си съчинява, за да бъде по-весело. Нали, Луси? Защо пък не!

— Не, Питър, не си съчинявам нищо! — каза тя. — Дрешникът е вълшебен. В него има гора и вали сняг, има и фавън, и Вещица. Това се нарича страната Нарния. Елате да видите!

Децата не знаеха как да реагират, но Луси беше тъй възбудена, че всички тръгнаха след нея в стаята. Тя изтича, отвори широко вратата на дрешника и извика:

— Хайде, влезте, и вижте сами!

— Патка такава! — рече Сюзан, като промуши главата си вътре и разбута кожените палта. — Това е най-обикновен дрешник.

Едно след друго децата надникнаха вътре и разбутаха палтата. Всички се убедиха, както и самата Луси, че това е най-обикновен дрешник. Нямаше нито гора, нито сняг, а само гърбът на дрешника със закачалки по него. Питър влезе и го почука по задната дъска, за да се увери, че е истински.