Лъвът, Вещицата и дрешникът

— Струва ми се, че е достатъчно вълнуващо, без да си представяме каквото и да било — отвърна Питър и ги поведе напред към гората.

Над главите им бяха надвиснали тъмни облаци. Изглежда пак ще вали сняг.

— Не ви ли се струва — обади се Едмънд след малко, — че трябва да вървим малко по-наляво, ако искаме да стигнем до стълба с фенера?

За миг бе забравил твърдението си, че никога преди не е бил в гората. Усети, че се е издал, но вече бе твърде късно. Всички спряха и се втренчиха в него.

— Значи наистина си бил тук онзи път — обяви Питър, — когато Луси каза, че те е срещнала, а ти я изкара, че лъже.

Настана гробна тишина.

— От всички отвратителни хора… — започна Питър, но внезапно млъкна и сви рамене. Изглежда наистина нямаше какво повече да каже, затова четиримата отново тръгнаха. Едмънд мислено си повтаряше: „О, ще ми платите за всичко!“

— Все пак накъде отиваме? — попита Сюзан само за да смени темата за разговора.

— Според мен Луси трябва да ни води — предложи Питър. — Заслужила си го е. Къде ще ни заведеш, Луси?

— Какво ще кажете да погостуваме на господин Тумнус? — каза Луси. — Той е добрият фавън, за когото ви разказвах.

Всички се съгласиха и продължиха бързо, като потропваха с крака. Луси се оказа добър водач. В началото не беше сигурна, че ще може да намери пътя, но постепенно се ориентира и ги отведе точно пред пещерата на господин Тумнус. Там обаче ги очакваше голямо разочарование.

Вратата беше откачена от пантите и натрошена на парчета. Вътре бе тъмно и студено. Усещаше се влага и миризма на място, което не е обитавано от няколко дни. През вратата бе навявал сняг, размесен с нещо черно (овъглени съчки и пепел от огнището, както се оказа по-късно). Явно някой ги бе разхвърлял из стаята и после ги бе стъпкал с крака. Изпочупени чаши и чинии се търкаляха по пода, а портретът на бащата на фавъна беше нарязан на ивици.

— Ама че погром! — забеляза Едмънд. — Май нямаше смисъл да идваме тук.

— Какво е това? — попита Питър, като се наведе. Беше видял парче хартия, приковано с пирон за входа.

— Пише ли нещо на него? — полюбопитства Сюзан.

— Да, струва ми се — отговори Питър, — но не мога да го прочета на тази светлина. — Хайде да излезем навън.

Всички излязоха на дневната светлина и наобиколиха Питър, а той зачете:

Бившият собственик на това помещение, фавънът Тумнус, е арестуван и очаква да бъде изправен пред съд в обвинение в предателство срещу Нейно императорско величество Джейдис, Кралица на Нарния, Владетелка на Каир Паравел, Императрица на Уединените острови и т.н., също така и за подпомагане на враговете на гореспоменатото Величество, приютяваме на шпиони и побратимяване с човешки същества.

Подпис: Могрим, капитан на тайната полиция.

Да живее кралицата!

Децата се спогледаха.

— Не съм сигурна, че това място ми харесва — каза Сюзан.

— Луси, коя е тази Кралица? — попита Питър. — Знаеш ли нещо за нея?

— Тя не е истинска Кралица — отговори Луси, — а страшна Вещица, Бялата вещица. Всички горски жители я мразят. Направила е магия в страната да бъде вечна зима и никога да не идва Коледа.

— Чудя се има ли някакъв смисъл да продължаваме — каза Сюзан. — Имам предвид, че тук не изглежда особено безопасно, а сигурно няма да бъде и много забавно. При това става все по-студено, а не сме си взели нищо за ядене. Предлагам да се връщаме!

— О, не можем, не можем — почти извика Луси. — Не разбирате ли?! Не можем да си тръгнем просто така, след всичко това. Бедният фавън е изпаднал в беда заради мен. Той ме скри от Вещицата и ми показа обратния път. Точно това означава „Подпомагане на враговете на Кралицата и побратимяване с човешки същества“. Ние трябва да се опитаме да го освободим!

— Ние можем всичко — иронично отбеляза Едмънд, — както дори не сме си взели храна!

— Я да млъкваш! — скастри го Питър, който все още беше много ядосан на Едмънд. — Ти как мислиш, Сюзан?

— Струва ми се, че Луси е права — каза Сюзан. — Нямам желание да направя и крачка по-нататък и ми се иска изобщо да не бяхме идвали тук. Но мисля, че сме длъжни да помогнем на този господин, как се казваше, имам предвид фавъна.

— Така е — съгласи се Питър. — Тревожи ме това, че не носим никаква храна. Бих ви предложил да се върнем и да вземем нещо от килера, но не съм сигурен дали ще можем да попаднем отново в тази страна, след като веднъж излезем от нея. Мисля, че ще трябва да продължим.

— Аз също! — добавиха в един глас и двете момичета.