Лъвът, Вещицата и дрешникът

Останалите забелязаха най-вече това, но Едмънд забеляза нещо друго. Малко по-надолу по реката се виждаше друга, по-малка река, която течеше през друга, по-малка долина и се вливаше в Голямата река. Като погледна към долинката, Едмънд различи два малки хълма. Беше почти сигурен, че това са същите хълмове, които му бе показала Кралицата при стълба с фенера. „А между тях — помисли си той — на не повече от километър и половина трябва да се намира дворецът й.“ Едмънд си спомни за локума и за това как ще стане крал („Чудя се как ще реагира на това Питър?“ — запита се той). Веднага започна да крои главозамайващи планове.

— Ето, че пристигнахме — каза домакинът. — И както изглежда, госпожа Бобър ни очаква. Вървете след мен и внимавайте да не се подхлъзнете.

Бентът бе достатъчно широк, за да се върви по него, макар че не беше много удобно място за човешки крак. От едната му страна ледът бе на едно ниво с бента, но от другата се спускаше стръмно надолу към реката. Господин Бобър ги поведе в колона един по един, докато стигнаха средата. Там вече бяха пред вратата на къщата.

— Ето ни и нас, госпожо Бобър — каза господин Бобър. — Да ти представя синовете на Адам и дъщерите на Ева.

И всички влязоха вътре.

Луси дочу бръмчене и видя симпатична възрастна бобърка, която шиеше нещо на машина. Щом децата влязоха, тя спря работата си и стана.

— Е, най-после дойдохте! — каза бобърката и протегна сбръчканите си стари лапички. — Най-после! Кой можеше да предположи, че ще доживея този ден! Картофите вече завират, чайникът е сложен на печката, а не се съмнявам, че господин Бобър ще налови и малко риба.

— Без съмнение — съгласи се господин Бобър, излезе от къщата (Питър тръгна с него) и отиде до малка дупка в леда, която всекидневно изсичаше с брадвичката си. Бяха взели със себе си и ведро. Господин Бобър седна кротко на ръба на дупката (не му правеше впечатление, че е студено), погледна съсредоточено, внезапно мушна вътре лапа и за части от секундата измъкна оттам една хубава пъстърва. Повтори това няколко пъти, докато напълниха ведрото.

В същото време момичетата помагаха на госпожа Бобър да приготви масата: да нареже хляба, да напълни огромната кана с бира за господин Бобър, да сложи тигана на печката, за да се загрее мазнината в него. Луси си каза, че бобрите има много уютен дом, макар и никак да не приличаше на пещерата на господин Тумнус. Тук нямаше книги и картини, а леглата бяха заменени от койки като в кораб, вградени в стената. От тавана висяха шунка и връзки лук. До стената бяха наредени гумени ботуши и мушами, брадвички, ножици, лопати, мистрии и съдини за пренасяне на хоросан, рибарски въдици и принадлежности. Покривката на масата, макар и съвсем чиста, бе от грубо платно.

Точно когато мазнината в тигана започна приятно да цвърти, Питър и господин Бобър влязоха с рибата. Домакинът я бе изчистил още навън. Можете да си представите колко апетитно миришеше току-що уловената риба, докато се пържеше.

Вече бяха съвсем примрели от глад, когато господин Бобър обяви:

— Готови сме.

Сюзан извади картофите от водата, а през това време Луси помагаше на госпожа Бобър да сервира пъстървата. След няколко минути всички придърпаха столчетата си към масата (в къщата на бобрите те бяха трикраки, с изключение на люлеещия се стол на госпожа Бобър, който се намираше край огъня). За децата имаше кана със сметана (господин Бобър остана верен на бирата) и голяма буца масло в средата на масата, от която всеки си взимаше за картофите. В този момент децата си мислеха, а и аз споделям мнението им, че няма нищо по-вкусно от прясна риба, изпържена съвсем скоро. Когато свършиха рибата, госпожа Бобър донесе от фурната великолепно мармаладено руло, от което все още излизаше пара.

След мармаладеното руло пиха чай. Като изпи чая си, всеки бутна столчето си назад, за да може да се облегне на стената, и въздъхна дълбоко и доволно.

— А сега — каза господин Бобър, като придърпа към себе си чаша чай, — ако почакате само да си запаля лулата и да я разгоря добре, можем да се залавяме за работа. Снегът пак заваля — добави той, като хвърли поглед към прозореца. — Още по-добре, защото означава, че няма да имаме посетители.

А ако някой е тръгнал подире ви, няма да открие никакви следи.

— А сега — каза Луси, — моля ви, разкажете ни какво е станало с господин Тумнус.

— Лоша работа — каза господин Бобър, като поклати глава. — Много, много лоша работа! Няма съмнение, че той е отведен от полицията. Научих го от една птица, която видяла как е станало.