Лъвът, Вещицата и дрешникът

— Само ако знаехме къде е затворен бедният фавън! — каза Питър.

Всички се умълчаха, замислени как да действат по-нататък, когато Луси каза:

— Погледнете! Червеношийка! Това е първата птичка, която виждам тук. Не може да бъде! Чудя се дали птиците в Нарния могат да говорят? Тя ни гледа, сякаш иска да ни каже нещо. — Луси се обърна към нея: — Можеш ли да ни кажеш къде са отвели Тумнус, фавъна?

Тя направи крачка към птичката, докато изричаше тези думи. Червеношийката литна, но кацна на съседно дърво. Оттам ги загледа настойчиво, като че разбираше всичко, което говорят. Почти без да забележат, че го правят, децата пристъпиха една-две крачки по-близо до нея. Тогава червеношийката пак полетя до следващото дърво и отново ги погледна настойчиво.

— Знаете ли — каза Луси, — сигурна съм, че иска да я следваме.

— И аз имам същото чувство — съгласи се Сюзан. — А ти какво мислиш, Питър?

— Нищо не пречи да опитаме.

Червеношийката сякаш разбра разговора. Продължи да прехвърча от дърво на дърво, винаги на няколко метра от тях, но винаги и достатъчно близо, за да могат да я следват. Междувременно облаците над главите им се разнесоха и зимното слънце отново се показа. Снегът ослепително заблестя. Вървяха вече половин час. Момичетата крачеха отпред, когато Едмънд се обърна към Питър:

— Ако престанеш да ми се цупиш, ще ти кажа нещо, което е най-добре да чуеш.

— Какво е това нещо? — попита Питър.

— Ш-ш-т! Не толкова високо — сниши глас Едмънд. — Няма смисъл да плашим момичетата. Ти разбираш ли какво правим сега?

— Какво? — попита Питър почти шепнешком.

— Вървим след водач, за когото не знаем нищо. Откъде сме сигурни на чия страна е тази птица? Не е ли възможно да ни води към някакъв капан?

— Глупости! Та това е само една червеношийка, разбираш ли? А във всички приказки, които съм чел, червеношийките са добри птици. Сигурен съм, че една червеношийка не може да бъде на страната на злото.

— Като стана дума за това, коя е страната на доброто? Откъде сме сигурни, че фавъните са добри, а Кралицата (да, знам, казаха ни, че е вещица) е лоша? Всъщност не знаем нищо нито за едните, нито за другите.

— Фавънът е спасил Луси.

— Това го е казал той. Но ние откъде да сме сигурни? Някой има ли и най-малко понятие как да се върнем оттук у дома?

— Господи! — каза Питър. — Бях забравил за това.

— А и няма никакви изгледи да ядем нещо! — каза Едмънд.

Докато двете момчета шепнеха отзад, момичетата неочаквано извикаха.

— О, не! — и спряха.

— Червеношийката! — обясни Луси. — Червеношийката отлетя.

Птицата наистина беше изчезнала.

— А сега какво ще правим? — попита Едмънд като хвърли към Питър многозначителен поглед, който сякаш говореше: „Нали ти казах!“

— Ш-ш-т! Гледайте! — каза Сюзан.

— Нещо се движи между дърветата, ей там вляво. Всички се бяха втренчили, обзети от неприятно чувство.

— Ето го, отново се движи — продължи след малко Сюзан.

— Сега и аз го видях — каза Питър. — Още е там. Току-що се скри зад голямото дърво.

— Какво е? — попита Луси, като се опитваше гласът й да звучи спокойно.

— Каквото и да е — обясни Питър, — то ни преследва. И е нещо, което не желае да бъде видяно.

— Нека да си ходим вкъщи! — предложи Сюзан.

И макар че никой не го изрече на глас, изведнъж всички осъзнаха това, което Едмънд бе прошепнал на Питър в края на предишната глава. Бяха се изгубили.

— Какво е това нещо? — запита Луси.

— Някакво животно — каза Сюзан и след малко извика: — Гледайте! Бързо! Ето го там!

Този път всички го видяха: иззад едно дърво към тях надникна мустаката и космата глава. Но този път не се дръпна веднага назад, а сложи лапичка на муцунката си така, както човек слага пръст на устата си, когато иска да накара някого да мълчи. След това животното отново изчезна. Децата стояха, притаили дъх.

Миг по-късно непознатият се показа иззад дървото, огледа се, сякаш се страхува, каза „Ш-ш-т!“ и им направи знак да се приближат в гъсталака, където стоеше. После отново изчезна.

— Знам какво е това — каза Питър. — Това е бобър. Видях опашката му.

— Иска да отидем при него — обади се Сюзан — и ни предупреждава да не вдигаме шум.

— Знам — каза Питър. — Въпросът е трябва ли да го последваме или не. Ти какво мислиш, Луси?

— Мисля, че е добър бобър.

— Да, но откъде да сме сигурни? — попита Едмънд.

— За да не рискуваме? — рече Сюзан. — Искам да кажа, че няма смисъл просто да стоим тук, пък и усещам, че съм гладна.