Лъвът, Вещицата и дрешникът

В този миг бобърът отново показа главата си иззад дървото и им кимна настойчиво.

— Хайде! — предложи Питър. — Да опитаме. Вървете близо един до друг. Би трябвало да можем да се справим с един бобър, ако се окаже враг.

Децата отидоха до дървото, след това го заобиколиха и там наистина откриха бобъра. Но той продължаваше да отстъпва назад, като им прошепна:

— По-насам, елате още по-насам! На открито не сме в безопасност!

Чак когато ги заведе до едно тъмно място, където четири дървета растяха толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитаха, а под краката си виждаха кафявата земя, покрита с борови иглички, бобърът проговори:

— Вие сте синове на Адам и дъщери на Ева, нали?

— Да, няколко от децата им — отвърна Питър.

— Ш-ш-т! — им каза бобърът. — Моля, не толкова високо. Дори тук не сме в безопасност.

— От кого се страхувате? — поинтересува се Питър. — Тук няма друг освен вас.

— Има дървета — обясни бобърът. — Те винаги слушат. Повечето от тях са на наша страна, но има такива, които са на нейна страна, вие знаете за кого говоря.

— Щом ще говорим за страни — каза Едмънд, — откъде да сме сигурни, че си ни приятел?

— Не искаме да ви обидим, господин Бобър — допълни Питър, — но вие разбирате, че сме чужденци.

— Съвсем правилно, съвсем правилно! — каза бобърът. — Ето го моето доказателство!

С тези думи той им подаде нещо малко и бяло. Всички го изгледаха учудено, а Луси изведнъж извика:

— О, разбира се! Това е моята кърпичка, която дадох на клетия господин Тумнус.

— Точно така — каза бобърът. — Клетникът беше разбрал предварително за ареста и ми даде това. Каза ми, че ако му се, случи нещо, трябва да ви посрещна тук и да ви отведа до…

Сега гласът на бобъра заглъхна и той поклати тайнствено два-три пъти глава. След това им даде знак да се приближат колкото се може по-близо до него, така че мустаците му гъделичкаха лицата им, и добави, шепнейки:

— Говори се, че Аслан е потеглил, дори може би вече е тук.

И точно тогава се случи нещо странно. Децата знаеха кой е Аслан толкова, колкото и ти знаеш. Но в мига, когато Бобърът изрече тези думи, всеки бе обзет от различни чувства. Може би някога ти се е случвало насън да чуеш думи, които не разбираш, но си наясно, че те имат огромно значение. Те са или нещо ужасно, което превръща съня ти в кошмар, или пък — нещо приятно (твърде приятно, за да се изрази с думи), което го прави толкова красив, че го помниш цял живот и винаги ти се иска да се повтори отново. Сега се случи точно така. Като се спомена името Аслан, всяко от децата усети, че нещо сякаш подскочи в него. Едмънд усети, че го обзема някакъв тайнствен ужас. Питър изведнъж се почувства храбър и готов за всякакви приключения. Сюзан пък имаше чувството, че покрай нея се носят нежни благоухания или някаква прекрасна мелодия. А Луси изпита това, което изпитва всяко дете, когато се събуди рано и изведнъж си спомни, че е в началото на лятна ваканция.

— Ами господин Тумнус? — попита Луси. — Къде е той?

— Ш-ш-т! — каза бобърът. — Не тук! Трябва да ви заведа някъде, където можем истински да поговорим, а и да вечеряме.

Единствено на Едмънд му бе все още трудно да повярва на бобъра, но на всички, включително и на Едмънд, им беше приятно да чуят думата вечеря. Затова енергично следваха новия си приятел, който ги водеше удивително бързо все през гъстите места на гората. Вече бяха много уморени и много гладни, когато изведнъж дърветата започнаха да оредяват, а пътеката се заспуска стръмно надолу. Миг след това излязоха под открито небе (слънцето все още грееше) и пред тях се разкри прекрасна гледка.

Бяха застанали на склона към стръмна и тясна долина, през която течеше доста голяма река. Сега тя бе скована от лед. Точно под тях имаше бент, построен на реката. Като го видяха, всички изведнъж си спомниха, че бобрите винаги правят такива бентове, и бяха съвсем сигурни, че този го е направил господин Бобър. Забелязаха също, че сега на лицето му се бе появило скромно изражение (като на човек, чийто разказ четеш, или на градинар, чиято градина си посетил). Така че думите на Сюзан: „О, какъв хубав бент!“, прозвучаха като обичайна учтивост. Този път господин Бобър не каза „Ш-ш-т!“, а само: „Дребна работа! Дребна работа! А и не е завършен!“

Над бента трябваше да има дълбок вир, но сега, разбира се, той бе покрит с тъмнозелен лед. Под бента също имаше лед, но той бе замръзнал на пенести вълни под формата на водата, която се е спускала надолу в мига, когато ледът я е сковал. А там, където водата се е процеждала или е побивала бента, се беше получила блестяща стена от ледени висулки. Тази стена бе покрита цялата с цветя, венци и гирлянди, сякаш направени от захар. А в средата се издигаше, отчасти върху бента, смешна къщурка, подобна на огромен пчелен кошер. От дупка на покрива й излизаше дим, така че видеше ли го човек, особено ако беше гладен, веднага можеше да си помисли за вкусни гозби.