Лъвът, Вещицата и дрешникът

— Това е, което не разбирам, господин Бобър — каза Питър. — Самата Вещица не е ли човек?

— Тъкмо в това тя иска да повярваме — отвърна господин Бобър — и това е основанието й да претендира да бъде Кралица. Но тя не е дъщеря на Ева. Тя е потомка на първата жена на вашия баща Адам (тук господин Бобър се поклони), на онази, която наричат Лилит. Тя е дух. Това е единият й род. А по другия е потомка на великаните. Не, не, във Вещицата няма и капка истинска човешка кръв.

— И затова тя е толкова лоша, господин Бобър — вметна госпожа Бобър.

— Напълно вярно, госпожо Бобър — отвърна той. — За човешките същества могат да съществуват две мнения (нямам никакво намерение да обиждам присъстващите тук). Но не може да има две мнения за съществата, които приличат на човешки, а не са.

— Срещала съм и добри джуджета — каза госпожа Бобър.

— Аз също, щом стана дума за това — отвърна съпругът й. — Но съвсем малко, и то тъкмо от тези, които най-малко приличат на хора. Вслушайте се в съвета ми: срещнете ли същество, което ще стане човек, но все още не е, или някога е било човек, а сега не е, или трябва да е човек, а не е, отваряйте си очите и се оглеждайте за брадвичката си. По тези причини Вещицата е винаги нащрек дали ще се появят човешки същества в Нарния. Тя ви е дебнала в продължение на много години и ако знаеше, че тук има четирима от вас, щеше да стане още по-опасна.

— Но какво общо има това с нас?

— Съществува друго едно предсказание — заразказва господин Бобър. — Долу, в Каир Паравел (това е замъкът на морския бряг при устието на реката, който трябваше да бъде столица на цялата страна, ако всичко беше наред) има четири трона и в Нарния от незапомнени времена битува поверие, че когато двама сина Адамови и две дъщери Евини седнат в тях, ще настъпи краят не само на господството на Бялата вещица, но и на живота й. Ето затова трябваше да вървим така предпазливо. Ако тя узнае за вас четиримата, животът ви не би струвал и едно помръдване на мустаците ми.

Децата слушаха господин Бобър с такова внимание, че дълго време не забелязваха нищо друго. Когато след последните му думи за миг настъпи тишина, Луси попита:

— Знае ли някой къде е Едмънд?

Настъпи мъчително мълчание, след което всички започнаха да се питат: „Кой последен го видя? Откога го няма? Да не е излязъл?“

После се втурнаха към вратата и погледнаха навън. Снегът се сипеше, без да спре, зеленият лед на езерото беше покрит с дебело бяло одеяло, а от мястото на малката къща в средата на бента едва можеха да се видят двата бряга. Децата излязоха, като затъваха почти до колене в мекия току-що навалял сняг и заобиколиха къщата.

— Едмънд! Едмънд! — викаха те до прегракване.

Но тихо падащият сняг сякаш заглушаваше гласовете им, та дори и ехо нямаше в отговор.

— Какъв ужас! — възкликна Сюзан, когато най-сетне се върнаха отчаяни. — О, как ми се иска никога да не бяхме идвали тук!

— Какво, за бога, ще правим сега, господин Бобър? — каза Питър.

— Да правим ли? — учуди се господин Бобър, който вече обуваше ботушите си. — Трябва веднага да тръгваме. Нямаме време за губене!

— По-добре да се разделим на четири групи — продължи Питър — и всяка да тръгне в различна посока. Който го намери, трябва веднага да се върне тук и…

— Групи за търсене ли, сине Адамов? — запита господин Бобър. — За какво?

— Как за какво, да търсим Едмънд, разбира се!

— Няма смисъл да го търсим — отговори господин Бобър.

— Какво искате да кажете? — попита Сюзан. — Той не може да е много далече. И ние трябва да го намерим. Какво искате да кажете с това, че няма смисъл да го търсим?

— Причината, поради която няма смисъл да го търсим, е — обясни господин Бобър, — че вече знам къде е отишъл.

Всички се спогледаха учудено.

— Не разбирате ли — каза господин Бобър. — Той е отишъл при нея, при Бялата вещица, и е предал всички ни.

— Наистина ли… Сигурен ли сте? — не вярваше на ушите си Сюзан. — Но той… не може да го е направил!

— Не може ли? — учуди се господин Бобър, като изгледа сериозно трите деца и всичко, което имаха да казват, замря на устните им. Изведнъж всеки почувства в себе си съвсем сигурно, че Едмънд е направил точно това.

— А той знае ли пътя? — чудеше се Питър.

— Бил ли е той в тази страна и преди? — попита господин Бобър. — Бил ли е някога тук сам?

— Да — отвърна Луси, шепнейки. — Боя се, че е бил.

— А разказвал ли ви е какво е правил и с кого се е срещал?

— О, не, не е — каза Луси.

— Тогава запомнете думите ми — каза господин Бобър. — Той вече е срещал Бялата вещица, на нейна страна е и му е било обяснено къде живее. Досега не исках да го споменавам (защото е ваш брат и не само затова), но в мига, когато видях този ваш брат, си казах: „Ето, предател.“ Имаше вид на човек, който е бил с Вещицата и е ял от нейната храна. Винаги можеш да ги познаеш, ако си живял дълго в Нарния. Има нещо в очите им.