Лъвът, Вещицата и дрешникът

Облекчението, което изпита, бе толкова силно, че въпреки студа топла вълна го обля от главата до петите. В същия миг го осени твърде неприятна мисъл: „Навярно това е големият лъв Аслан, за когото те говореха. Тя вече го е хванала и го е превърнала в камък. И така, това е краят на всичките им хубави планове на него! Пфу! Кой се страхува от Аслан?“

Едмънд наблюдава още малко каменния лъв и изведнъж му хрумна нещо глупаво и твърде детинско. Извади от джоба си парче молив, изрисува мустаци върху горната устна на лъва, а после очила на очите му. След това каза:

— Ха-ха-ха! Глупав стар Аслан! Харесва ли ти да бъдеш от камък? Ти се мислеше за велик, нали?

Но въпреки драсканиците каменният лъв изглеждаше все още толкова тъжен и благороден, с очи, взрени в лунната светлина, че Едмънд не се почувства горд от постъпката си.

Той се обърна и тръгна смело през двора. Когато стигна средата му, видя, че наоколо има безброй статуи. Бяха разпръснати като шахматни фигури. Имаше каменни сатири, вълци, мечки, лисици, рисове… Имаше красиви каменни фигури, които приличаха на жени, но всъщност бяха духове на дърветата. Видя грамадна фигура на кентавър, крилат кон и дълго гъвкаво създание, което според него напомняше дракон. Всички изглеждаха толкова странно — бяха като живи, но не помръдваха. Студената лунна светлина ги правеше зловещи. Точно в средата стоеше огромна фигура, наподобяваща човек, но с височината на дърво. Лицето бе свирепо, имаше рунтава брада и държеше грамадна тояга в дясната си ръка. Макар и да знаеше, че това е само един каменен великан, Едмънд потрепери, като мина край него.

Сега видя, че от една врата в далечния край на двора се процеждаше светлина. Приближи се и стигна до няколко каменни стъпала, които водеха нагоре към отворена врата. Едмънд се качи по тях. Пред прага лежеше огромен вълк.

— Всичко е наред, всичко е наред! — успокояваше се той. — Вълкът е от камък. Не може да ми направи нищо.

Едмънд вдигна крак, за да го прескочи.

В същото време огромното животно се изправи с настръхнала козина и изръмжа:

— Кой е там? Кой е там? Спри, страннико, и ми кажи кой си!

— С ваше разрешение, господине… — каза Едмънд толкова разтреперан, че едва можеше да говори. — Казвам се Едмънд и съм синът Адамов, когото Нейно величество срещна в гората онзи ден. Дойдох да й известя, че брат ми и сестрите ми сега са в Нарния, съвсем наблизо, в къщата на бобрите. Тя… тя искаше да ги види.

— Ще съобщя на Нейно величество — каза вълкът. — А в това време ти стой мирно на прага, ако държиш на живота си! — След което изчезна в къщата.

Едмънд стоеше и чакаше, пръстите го боляха от студа, а сърцето му силно биеше. След малко сивият вълк, Могрим, началникът на тайната полиция на Вещицата, се върна и го покани:

— Влизай! Влизай! Щастливецо, любимец на Кралицата, а може би не чак такъв щастливец!

Едмънд влезе, като много се стараеше да не настъпи вълка.

Озова се в дълъг мрачен хол с множество колони, който бе пълен със статуи, както и дворът. Най-близко до вратата стоеше малък фавън с тъжен израз на лицето и Едмънд се почуди дали това не е приятелят на Луси. Светеше една-единствена лампа и близо до нея седеше Бялата вещица.

— Аз дойдох, Ваше величество — каза Едмънд, като изтича нетърпеливо към нея.

— Как смееш да идваш сам? — проговори Кралицата със заплашителен глас. — Не ти ли поръчах да доведеш и другите със себе си?

— Извинете, Ваше величество — каза Едмънд, — направих всичко, каквото можах. Доведох ги съвсем наблизо. Те са в къщичката на бента нагоре по реката, при господин и госпожа Бобър.

По лицето на Вещицата бавно се изписа жестока усмивка.

— Само тези вести ли носиш? — попита тя.

— Не, Ваше величество — отвърна Едмънд и започна да й разказва всичко, което бе чул, преди да напусне къщата на бобрите.

— Какво? Аслан ли? — изкрещя Кралицата. — Аслан! Вярно ли е това? Ако разбера, че ме лъжеш…

— Но моля ви, аз само повтарям това, което казаха — заекна Едмънд.

Но Кралицата, която вече не му обръщаше внимание, плесна с ръце. Мигновено се появи същото джудже, което Едмънд бе видял с нея и първия път.

— Приготви шейната! — заповяда Вещицата. — Сложи хамута без звънчетата!

Сега трябва да се върнем при господин и госпожа Бобър и при останалите деца. Щом господин Бобър каза: „Няма никакво време за губене!“, всички започнаха да си обличат палтата с изключение на госпожа Бобър, която започна да мъкне торби и да ги поставя на масата с думите: