Лъвът, Вещицата и дрешникът

— Хайде, господин Бобър, свали тази шунка! Ето и пакет чай, захар, няколко кибрита. Някой би ли извадил два-три хляба от глинения съд там, в ъгъла.

— Но какво правите, госпожо Бобър! — възкликна Сюзан.

— Приготвям багаж за всекиго от нас, миличка — невъзмутимо отвърна госпожа Бобър. — Нима смяташ, че ще тръгнем на път без храна?!

— Нямаме време! — напомни Сюзан, като закопчаваше яката на палтото си. — Тя може да пристигне тук всеки миг.

— И аз казвам същото — обади се господин Бобър.

— Хайде, стига! — скастри го съпругата му. — Помисли пак, господин Бобър! Тя не може да стигне дотук поне още четвърт час.

— Но не трябва ли да тръгнем колкото е възможно по-бързо — попита Питър, — ако искаме да стигнем до Каменната маса преди нея?

— Не бива да забравяте, госпожо Бобър — допълни Сюзан, — че щом тя надникне вътре и разбере, че сме тръгнали, ще потегли подире ни.

— Точно така ще постъпи, но каквото и да правим, няма да успеем да стигнем там преди нея. Тя ще бъде с шейна, а ние ще ходим пеш.

— Значи… няма никаква надежда? — попита Сюзан.

— О, недей да вдигаш шум за нищо, мила! — каза госпожа Бобър. — По-добре извади половин дузина чисти кърпички от онова чекмедже! Разбира се, че имаме надежда. Ние нямаме възможност да стигнем там преди нея, но ще се крием и ще минем по пътища, за които тя не предполага. Може и да успеем да я изпреварим.

— Съвършено вярно — съгласи се нейният съпруг. — Но вече е време да тръгваме.

— Не започвай и ти да вдигаш шум за нищо, господин Бобър! — отвърна съпругата му. — Ето, така става. Торбите са пет и най-малката е за най-малкия от нас, а това си ти, скъпа — подаде тя торбата на Луси.

— О, моля ви, хайде! — каза Луси.

— Е, вече съм почти готова — отговори госпожа Бобър най-после, като разреши на съпругата си да й помогне да си обуе ботушите. — Смятам, че шевната машина е прекалено тежка за носене, нали?

— Да, тежка е — съгласи се господин Бобър. — Прекалено е тежка. И предполагам ти не мислиш, че ще я използваш, докато бягаме?

— Не мога да понеса мисълта тази Вещица да си играе с нея — каза госпожа Бобър — и най-вероятно да я счупи или да я открадне.

— О, моля, моля, моля, побързайте! — казаха в един глас трите деца.

Най-сетне всички излязоха навън и господин Бобър заключи вратата.

— Това ще я забави малко — каза той и те потеглиха, всеки с багажа си на рамо.

Когато започнаха пътешествието си, вече не валеше сняг и луната се бе показала. Вървяха в нишка — най-напред господин Бобър, после Луси, след нея Питър, Сюзан и последна — госпожа Бобър. Господин Бобър ги преведе по бента до десния бряг на реката и после по една неравна пътека между дърветата. Склоновете на долината, блеснали на лунната светлина, се извисяваха над тях от двете им страни.

— Най-добре е да се придържаме в ниското, доколкото ни е възможно — каза той. — Тя ще трябва да мине отгоре, защото не може да докара шейната тук долу.

Гледката щеше да бъде доста приятна, ако човек я съзерцаваше през прозореца, седнал в удобно кресло. Но дори и така Луси пак й се наслаждаваше. Но тъй като вървяха дълго, а торбата все повече й натежаваше, тя започна да се чуди как изобщо ще издържи до края. Спря за малко да погледа искрящия облак на замръзналата река с ледените й водопади, белите снежни шапки по върховете на дърветата, голямата светла луна и неизброимите звезди. Пред себе си виждаше само късите крачета на господин Бобър, които топуркаха по снега, сякаш никога няма да спрат. Скоро луната се скри и отново заваля сняг. Накрая Луси толкова се умори, че вече вървеше като в полусънно състояние. Видя, че господин Бобър се отдалечава от брега на реката и ги води по стръмно нанагорнище към най-големия гъсталак. Тогава се разсъни напълно и забеляза как господин Бобър изчезна в някаква малка дупка в брега, която можеше да се забележи едва когато стъпиш върху нея. Всъщност, докато усети какво става, видя само опашката му да стърчи от дупката.

Луси веднага се наведе и пропълзя след него. Сетне чу шум от лазене, пухтене и тежко дишане зад себе си. След миг и петимата бяха вътре.

— Къде сме? — попита Питър с глас, който звучеше уморено и бледо в тъмнината. (Надявам се, че разбирате какво искам да кажа с „глас, който звучи бледо“!)

— Това е старо скривалище на бобри, приготвено за лоши времена — каза господин Бобър, — и е много тайно! Не е кой знае какво, но трябва да поспим няколко часа.

— Ако не бяхте се разбързали толкова, когато тръгвахме, щях да взема няколко възглавници — оправда се госпожа Бобър.