Лъвът, Вещицата и дрешникът

Първото нещо, което осъзна, когато излезе навън и видя, че вали, бе, че е оставил палтото си в къщата на бобрите. Разбира се, вече нямаше никаква възможност да се върне и да си го вземе. Разбра също така, че дневната светлина почти е изчезнала, тъй като, когато седнаха да ядат, беше почти три часът, а зимните дни са къси. Той не бе предвидил това обстоятелство и трябваше да намери най-добрия изход от положението сам. Затова вдигна яката си и се затътри по замръзналия бент (за щастие не бе толкова хлъзгаво, откакто бе навалял снегът) към далечния бряг на реката.

Стана още по-лошо, когато стигна далечния бряг. С всеки миг ставаше все по-тъмно, снежинките кръжаха наоколо, така че едва виждаше на три крачки пред себе си. При това нямаше никакъв път. Той непрекъснато затъваше в дълбоки снежни преспи, плъзгаше се по замръзнали хълмове, препъваше се в паднали дървета, пързаляше се по стръмни брегове, като си жулеше глезените в камъните, докато се измокри, измръзна и се натърти целият. Тишината и самотата го накараха да се страхува. Всъщност аз наистина мисля, че той би се отказал от цялата тази работа, би се върнал и би си признал грешката, ако не си казваше: „Когато стана крал на Нарния, първото нещо, което ще направя, ще бъдат няколко прилични пътя.“ И естествено си представяше как ще бъде крал и всички други неща, които би направил. Това доста го ободри. Тъкмо бе намислил какъв дворец и колко коли ще има, как ще има собствено кино и къде ще минават главните железопътни линии, какви закони ще създаде срещу бобрите и бентовете и добавяше последните подробности в плана си за Питър, когато времето се промени. Отначало спря снегът. После излезе вятър и стана още по-студено. Накрая облаците изчезнаха и се появи луната. Беше пълнолуние и тя така блестеше върху снега, че стана светло почти като през деня. Единствено сенките смущаваха.

Той нямаше да намери пътя, ако не бе изгряла луната. Сега стигна до реката, обърна се и тръгна срещу течението й. Но малката долина, през която тя лъкатушеше, беше много стръмна, камениста и обрасла с храсти, така че той нямаше да може да се ориентира, ако беше тъмно. Измокри се целият, защото трябваше да се провира между клоните, от които върху гърба му падаше сняг. И всеки път, когато върху него се посипваше сняг, той все повече и повече си мислеше как мрази Питър, сякаш брат му беше виновен за всичко това.

Но най-после стигна до равно място, където долината се разширяваше. И тук, от другата страна на реката, в средата на малка равнина, между два хълма той видя къщата на Бялата вещица. Луната светеше по-ярко отвсякога. Къщата всъщност бе малък замък. Състоеше се сякаш само от кули — малки, с дълги заострени върхове, тънки като игли. Приличаха на огромни конусовидни шапки (каквито слагат на мързеливите деца в английските училища) или на шапки на вълшебници. Блестяха на лунната светлина и хвърляха странни сенки върху снега. Едмънд започна да се страхува от къщата.

Но вече беше твърде късно да помисли за връщане. Премина реката по леда и тръгна към кулите. Всичко наоколо бе замряло. Дори краката му не вдигаха никакъв шум по дълбокия пресен сняг. Той продължаваше да върви, като минаваше от ъгъл на ъгъл и от куличка на куличка, за да намери входа. Стигна чак до най-отдалечената част на къщата, докато го намери. Входът представляваше огромна арка и голямата желязна порта беше широко отворена.

Едмънд се промъкна до арката, надникна в двора и това, което видя, спря дъха му. Недалече от портата стоеше огромен лъв. На лунната светлина, той изглеждаше готов за скок. Едмънд застана в сянката на арката. Не знаеше дали е по-добре да продължи, или да се върне, а коленете му трепереха. Стоя там толкова дълго, че зъбите му, които вече тракаха от страх, щяха да затракат и от студ. Не знам колко време Едмънд стоя така, но на него му се строи, че минаха часове.

Най-после той започна да се чуди защо лъвът не помръдва. Сега Едмънд се осмели да пристъпи малко по-близо, като се стараеше да не излиза от сянката на арката. От позата на лъва той се досети, че не е възможно животното да го е гледало. „Ами ако си обърне главата!“, помисли си Едмънд. Всъщност лъвът се бе втренчил в малко джудже, което стоеше с гръб към него. „Аха — помисли си Едмънд, — когато той скочи върху джуджето, аз ще имам възможност да избягам.“ Но лъвът все така не помръдваше, не помръдваше и джуджето. И едва сега Едмънд си спомни какво говореха другите за Бялата вещица: че превръща същества в камък. Навярно това бе каменен лъв. Чак тогава забеляза, че гърбът и главата на лъва са покрити със сняг. Разбира се, това беше статуя! Нито едно животно няма да се остави да го покрие снегът. После много бавно Едмънд се осмели да доближи лъва. Сърцето му биеше до пръсване. Дори сега той едва се осмеляваше да го докосне, но все пак протегна ръка и го пипна. Усети студенината на камъка. Изплашила го беше една обикновена статуя!