Лъвът, Вещицата и дрешникът

Къщата на професора (която дори той не познаваше добре) беше толкова стара и известна, че от цяла Англия идваха хора, за да я разгледат. Тя беше от този тип къщи, за които пише в пътеводителите и дори в учебниците по история. За нея се разказваха най-различни случки, дори по-страшни от приключенията, която ви разказвам сега. Професорът винаги разрешаваше на туристите да разгледат къщата. Госпожа Макреди, икономката, ги развеждаше, като им разказваше за картините и за рицарските доспехи или за редките книги в библиотеката. Тя не обичаше децата и не желаеше да я притесняват, когато има посетители. Заедно с другите наставления бе казала на Питър и Сюзан: „Запомнете, ако обичате, не трябва да се мотаете около мен, когато развеждам група из къщата.“

— Сякаш някой от нас иска да си губи половината сутрин, влачейки се с тълпа непознати възрастни! — каза Едмънд.

Останалите трима мислеха същото. Това беше причината приключенията да започнат отново.

Няколко сутрини по-късно, тъкмо когато Питър и Едмънд се чудеха дали могат да разглобят рицарските доспехи, момичетата се втурнаха в стаята и извикаха:

— Внимание! Задава се Макреди с цяла банда.

— Да изчезваме! — предложи Питър и четиримата се измъкнаха през втората врата. Но когато прекосиха зелената стая и стигнаха до библиотеката, изведнъж чуха пред себе си гласове. Стана им ясно, че госпожа Макреди води групата си по черните стълби вместо по главните, както бяха очаквали. Струваше им се, че госпожа Макреди ги преследва и се опитва да ги хване. Бяха объркани, а може би в къщата оживя и някаква магия, която ги привличаше към Нарния. Накрая Сюзан каза:

— Да ги вземат дяволите тези туристи! Елате! Да влезем в стаята с дрешника, докато отминат! Там поне никой няма да ни преследва.

Но когато влязоха в стаята, чуха гласове в коридора. После видяха, че някой се опитва да отвори вратата.

— Бързо! — каза Питър. — Нямаме избор — и отвори дрешника.

Четиримата се вмъкнаха и седнаха задъхани в тъмното. Питър притвори вратата, но не я затвори напълно, защото знаеше като всеки разумен човек, че никога не трябва да се затваря в дрешника.

— Ще ми се Макреди да побърза и да отведе всичките тези хора — каза след малко Сюзан. — Вече свикнах.

— И как гадно мирише на камфор! — отбеляза Едмънд.

— Предполагам, че е сложен в джобовете на тези палта — рече Сюзан, — за да прогони молците.

— Нещо ми лепне по гърба — каза Питър.

— Не е ли студено? — попита Сюзан.

— Сега като го спомена, усетих студа — отвърна Питър.

— Дявол да го вземе, освен това е мокро! Какво става? И с всяка изминала минута става все по-мокро. — Той с усилие се изправи.

— Хайде да излизаме! — предложи Едмънд. — Те са си отишли.

— Ох! — изведнъж извика Сюзан. Всички се почудиха какво става.

— Облегнала съм се на някакво дърво — обясни тя. — Гледайте започва да става светло, ей там.

— По дяволите, права си! — каза Питър. — Погледнете тук… там… Наоколо има само дървета. И това мокрото е сняг. О, струва ми се, че в крайна сметка сме попаднали в гората на Луси.

Да, сега вече никой не се съмняваше в това. Четирите деца стояха и притваряха очи от ослепителната дневна светлина на зимния ден. Зад тях останаха висящите на закачалка палта, а пред тях имаше дървета, покрити със сняг.

Питър веднага се обърна към Луси:

— Извинявай, че не ти повярвах! — каза той. — Съжалявам! Ще ми простиш ли?

— Разбира се! — отвърна Луси.

— А сега? — попита Сюзан. — Какво ще правим по-нататък?

— Какво ли? — разсъждаваше на глас Питър. — Ще отидем да огледаме гората, разбира се.

— Доста е студено. Да бяхме облекли по някое палто — каза Сюзан, като потропваше с крака.

— Не са наши — отбеляза Питър боязливо.

— Сигурна съм, че няма да има никакви проблеми — успокои го Сюзан. — Та ние не искаме да ги изнесем от къщата. Дори няма да ги изнасяме от дрешника.

— Изобщо не помислих за това, Сюзан — каза Питър. — Разбира се, погледнато така, става. Никой не може да каже, че си задигнал нечие палто, след като то си остава в дрешника, където си го намерил. А според мен цялата тази страна се намира в дрешника.

Планът на Сюзан веднага бе приведен в действие. Палтата им бяха доста големи: стигаха чак до петите им и приличаха на кралски мантии. Всеки мислеше, че новите дрехи стоят по-добре на другия, отколкото на самия него. Но така вече им стана доста по-топло.

— Можем да си представим, че сме изследователи на Арктика — каза Луси.