Клайв Луис - Принц Каспиан

— Питър — обади се плахо Луси, — у дома в Англия наистина не мога още да плувам, но нали много отдавна, ако е било отдавна, когато бяхме крале и кралици в Нарния, всички плувахме? Тогава умеехме да яздим и да правим какво ли още не. Не смяташ ли…

— Но тогава някак бяхме пораснали — съпротивляваше се Питър. — Царувахме дълги години и научихме много неща. А сега сме си на нашата възраст.

— О! — възкликна Едмънд по начин, който привлече вниманието и на тримата. — Всичко ми се изясни — довърши той.

— Какво ти се изясни? — попита Питър.

— Всичко — увери го Едмънд. — Не помните ли как снощи се чудехме, че само преди година напуснахме Нарния, а всичко изглежда, сякаш никой не е обитавал Каир Паравел от стотици години? Не се ли сещате? Независимо колко дълго ни се стори пребиваването в Нарния, щом се върнахме през дрешника, все едно никакво време не беше минало.

— Продължавай! — насърчи го Сюзан. — Като че ли се досещам какво имаш предвид.

— Това означава — обобщи Едмънд, — че напуснеш ли Нарния, изгубваш представа как тече времето в нея. Защо в Нарния да не са минали стотици години, а в Англия — само една?

— Ха! — обади се и Питър. — Май има нещо вярно. Ако е така, излиза, че сме живели в Каир Паравел преди много, много години, а сега сме в Нарния като кръстоносци, англосаксонци, древни брити или кой знае какви, завръщащи се в съвременна Англия, така ли?

— Какви ли вълнения ще предизвика нашата поява? — Ала докато Луси се чудеше, останалите заговориха един през друг: „Шшшт…“, „Гледайте, гледайте!“, защото нещо се случваше.

На отсрещната суша, малко вдясно, зърнаха обрасло с дървета място. Всички имаха чувството, че точно отвъд трябва да извира река. В момента от същото това място се зададе лодка. Подмина дърветата, сви и пое през канала право към тях. В лодката имаше двама души: единият гребеше, другият бе затиснал вързоп, в който нещо мърдаше. И двамата приличаха на войници: носеха метални шлемове и ризници, лицата им бяха брадясали и сурови. Децата поотстъпиха назад в гората и наблюдаваха, без да помръднат.

— Тук е добре — каза войникът на кърмата в момента, когато лодката бе почти срещу тях.

— Защо не вържеш камък към краката му, капитане? — обади се другият, вече спрял да гребе.

— Ами! — тросна се първият. — Няма нужда, а и не взехме камъни. Няма начин да не се удави, нали го вързахме.

Той се изправи и вдигна вързопа. Питър видя, че нещото наистина е живо и всъщност представлява джудже. Макар и омотано от главата до петите с въже, то се съпротивляваше с всички сили. В следващия миг, чул изсвистяване покрай ухото си, войникът вдигна ръце и изпусна джуджето в лодката. После сам тупна в реката. Тялото му се понесе към отсрещния бряг. Питър се досети, че стрелата на Сюзан го е улучила в шлема. Извърна се и я видя силно пребледняла, но вече поставяше втора стрела в тетивата. Така и не я използва. Другият войник, изплашен от случилото се с другаря му, нададе гръмогласен вик, скочи от лодката и скоро изчезна в гората на отсрещната суша.

— Бързо! Да не я подхване течението! — подвикна Питър.

Както бяха с дрехите, двамата със Сюзан се гмурнаха и се опряха на лодката, преди водата да стигне до раменете им. На бърза ръка я изтеглиха на брега, измъкнаха джуджето и Едмънд започна да реже въжетата с джобното си ножче. (Мечът на Питър беше по-остър, но и по-неудобен за случая, понеже нямаше как да се хване по-ниско от дръжката.) Скоро освободиха джуджето. То седна, разтърка ръце и крака и възкликна:

— Каквото и да разправят, май не сте духове.

Като повечето джуджета и това беше набито, с широк гръден кош и вероятно около метър високо. Огромна брада и мустаци от остри червеникави косми покриваха почти изцяло лицето му. Виждаха се само носът, подобен на клюн, и блестящите черни очи.

— Както и да е — продължи то, — духове или не, вие ми спасихте живота и съм ви ужасно задължен.

— Но защо да сме духове? — попита Луси.

— Цял живот са ми повтаряли, че в горите по брега духовете са колкото дървета — обясни джуджето. — Та по тази причина искат ли да се отърват от някого, обикновено го домъкват тук (както постъпиха с мен) и казват, че ще го оставят на духовете. Но винаги съм се чудил дали всъщност не ги давят или не прерязват гърлата им. Тези приказки за духовете все не ми се струваха правдоподобни. Онези двамата страхливци, по които току-що стреляхте, очевидно вярват в съществуването на духовете. Не се притесняваха, че аз ще приключа земния си път, а се страхуваха как ще ме заведат да умра.