Клайв Луис: Принц Каспиан

— Спомням си! Спомням си! — зарадва се Луси и запляска с ръце.

— Но, Питър — възрази Едмънд. — Има нещо гнило в цялата работа. Ние не засадихме градината пред портата. Не сме такива глупаци.

— Разбира се — съгласи се Питър, — но тя се е разпростряла натам.

— И още нещо — не се предаваше Едмънд, — Каир Паравел никога не е бил на остров.

— Да, и аз се чудех върху това. И все пак беше на… как се нарича… А, да — полуостров. А то си е почти остров. Не е ли възможно да се е превърнал в остров от онези далечни времена? Защо някой да не е прокопал канал например?

— Чакай малко! — прекъсна го Едмънд. — Ти все повтаряш от онези далечни времена, а няма и година, откакто се върнахме от Нарния. И искаш да повярвам, че за една година се срутват замъци, израстват гъсти гори, а тъничките фиданки, които лично засадихме, са се превърнали в стара овощна градина и какво ли още не? Не, това е невъзможно.

— И още нещо — обади се Луси. — Ако това е Каир Паравел, защо от тази страна на подиума няма вратичка? Всъщност в момента трябва да седим с гръб към нея. Нали си спомняте? Вратичката, която водеше към съкровищницата.

— Сигурно няма врата — призна Питър, като се надигна.

Гъст бръшлян покриваше стената зад тях.

— Веднага ще разберем. — Едмънд взе един клон от купчината струпани дърва за огъня и започна да удря с него обраслата с бръшлян стена. Туп-туп — отекваха ударите по камъка. И пак: туп-туп. И изведнъж се чу съвсем различен звук, като от удар по дърво.

— Леле! — възкликна Едмънд.

— Трябва да разчистим бръшляна — съобрази Питър.

— О, нека оставим нещата, както са — обади се Сюзан. — Защо не опитаме утре сутринта? Ако ще прекараме нощта тук, не искам зад гърба ми да има отворена врата и голяма черна дупка, откъдето може да изскочи какво ли не. А като прибавим течението и влагата… А и съвсем скоро ще се стъмни.

— Сюзан! Защо говориш така? — погледна я Луси с укор.

Но двете момчета, вече прекалено възбудени, не обърнаха внимание на думите на Сюзан. Дърпаха бръшляна с ръце и си помагаха с джобното ножче на Питър, но то скоро се счупи. Взеха обаче ножчето на Едмънд и не след дълго цялото място, където допреди малко седяха, се покри с накъсан бръшлян. Най-после разчистиха вратата.

— Заключена е, разбира се — отбеляза Питър.

— Но пък дървото е изгнило — посочи Едмънд. — Ще го направим на парчета за нула време, а и ще си осигурим още дърва за огрев. Хайде!

Отне им повече време, отколкото предполагаха. Продължаваха да разбиват вратата, а тъмнината се настани в голямата зала и над главите им вече започнаха да проблясват звезди. Сюзан не беше единствената, която леко потрепери, докато момчетата, застанали пред купчината начупени дърва, бършеха мръсотията от ръцете си и се взираха в студения тъмен отвор, който бяха направили.

— Да направим факла — предложи Питър.

— О, за какво? — съпротивляваше се Сюзан. — А и както Едмънд каза…

— Вече не го казвам — прекъсна я Едмънд. — Продължавам да не разбирам как е станало, но това ще го обмислим по-късно. Питър, нали ще слезем долу?

— Трябва — съгласи се Питър. — Развесели се, Сюзан! Няма смисъл да се държим като хлапета сега, когато отново сме в Нарния. Тук ти си кралица. А и кой от нас би заспал, преди да разгадаем тайната?

Опитаха се да направят факли от няколко дълги пръчки, но безуспешно. Ако ги държаха нагоре със запаления край, те изгасваха. Обърнеха ли ги надолу — пареха ръцете си, а димът влизаше в очите им. Накрая прибягнаха до джобното фенерче на Едмънд — подарък за рождения ден, който за щастие беше преди по-малко от седмица и батерията беше почти нова. Той тръгна напред със светлината. Следваха го Луси, Сюзан и най-отзад Питър.

— Стигнах до началото на стълбището — обяви Едмънд.

— Преброй стъпалата — посъветва го Питър.

— Едно… две… три… — броеше Едмънд предпазливо, докато слизаше, и накрая стигна до шестнадесет. — Тук свършват! — провикна се той.

— Тогава наистина е възможно да се окаже Каир Паравел — прошепна Луси. — И там стъпалата бяха шестнадесет.

Не казаха нищо повече, докато и четиримата не се озоваха един до друг в подножието на стълбището. Тогава Едмънд бавно завъртя светлината на фенерчето.

— О-о-о-о… — възкликнаха и четирите деца в един глас.

Сега вече със сигурност знаеха, че това наистина е древната съкровищница на Каир Паравел, където някога управляваха като крале и кралици на Нарния. По средата се простираше нещо като пътечка (като в оранжериите), а от двете страни, на определено разстояние, стояха рицарски доспехи, сякаш стражи пазеха съкровищата. Между доспехите се виждаха полици, отрупани с ценни предмети: огърлици, пръстени, златни бокали и чинии, дълги слонски бивни, брошки, верижки от злато и купчини скъпоценни камъни, натрупани, сякаш са стъклени топчета или картофи. Имаше диаманти, рубини, смарагди, топази и аметисти. Под полиците стояха огромни дъбови сандъци, обковани с желязо. В хладната тишина се чуваше как дишат. Съкровищата бяха така потънали в прах, че ако не знаеха къде се намират и не помнеха повечето от вещите, едва ли биха се досетили за стойността им. Мястото навяваше тъга и страх, защото изглеждаше изоставено и много древно. Именно затова никой не проговори.