Клайв Луис - Принц Каспиан

— Какви точно корени? — поинтересува се Сюзан.

— Хайде! — намеси се Питър. — Едмънд е прав. Трябва да предприемем нещо. И ще бъде по-добре, отколкото да стоим на открито, където слънцето ще ни пече.

Надигнаха се и тръгнаха срещу течението на поточето. Оказа се трудна задача: на едно място трябваше да се навеждат под увиснали клони, на друго — да ги прескачат, препъваха се в преплетени растения (нещо като рододендрони), дрехите им се закачаха и се късаха, а краката им се намокриха в поточето. А наоколо продължаваше да цари тишина, нарушавана единствено от ромоленето на потока и от шума, който те вдигаха. Малко е да се каже, че започна да им омръзва. И ненадейно доловиха вкусен аромат във въздуха, а над главите им — високо на десния бряг — проблесна нещо ярко.

— Ха! — възкликна Луси. — Прилича ми на ябълково дърво.

Оказа се права. Запъхтени, изкачиха стръмния бряг, с усилие се промушиха през бодливи къпинови храсти и се озоваха пред старо дърво, натежало от жълтеникаво златисти ябълки — твърди и сочни, колкото би искал да бъдат.

— А и това не е единственото дърво — отбеляза Едмънд с пълна уста. — Ето там… И там…

— Тук има десетки дървета — зарадва се Сюзан, хвърли огризката и взе втора ябълка. — Вероятно преди много-много време тук е имало цяла овощна градина, но после е подивяла, а и гората наоколо е избуяла.

— Излиза, че някога това е било обитаем остров — заключи Питър.

— А какво е това? — обади се Луси и посочи напред.

— Ха! — подсвирна Питър. — Стара каменна ограда!

Проправяйки си път под увисналите от плодове клони, тръгнаха към стената. Личеше, че е много стара, на места дори беше разрушена, обрасла с мъх и дребни цветя и по-висока от повечето дървета. Когато съвсем я приближиха, видяха голяма арка — вероятно някогашната порта, но сега тук растеше огромно ябълково дърво. Наложи се да отчупят някои клони, за да минат. Проправиха си пътечка и всички премигнаха: изведнъж ги обля много ярка дневна светлина. Намираха се в края на широко разчистено място, заобиколени отвсякъде със стена — нямаше дървета, а само трева, маргаритки, бръшлян и сиви стени. Беше добре осветено, тайно тихо място, което навяваше тъга. И четиримата пристъпиха към центъра, доволни, че могат да се изправят и да раздвижат ръцете и краката си свободно.

— Това не е градина — съобрази Сюзан. — Сигурно някога тук е имало замък и това вероятно е вътрешният двор.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Питър. — Да, онова очевидно са останки от кула, а това тук — каменно стълбище към върха на стената. Вижте онези стъпала, широките! Те пък водят към вратата, сигурно е входът към голямата зала.

— Или е бил преди векове, ако съдя по сегашния им вид — вметна Едмънд.

— Да, преди векове — съгласи се Питър. — Много ми се иска да разберем какви хора са живели в този замък и по-точно кога.

— Чувствам се малко странно — призна Луси.

— Така ли, Луси? — Питър я изгледа втренчено. — Аз също. Това е най-странното нещо, което ни се случи през днешния необикновен ден. Чудя се къде ли сме попаднали и какво означава всичко това.

Така в разговори прекосиха вътрешния двор и влязоха през отвора, който някога е водил към залата. И това място приличаше на вътрешен двор, защото покривът отдавна беше изчезнал, и всъщност пак попаднаха сред трева и маргаритки, само пространството беше по-малко, а стените — по-високи. В далечния край имаше нещо като тераса, издигната на около метър от земята.

— Чудя се дали наистина тук е била залата? — попита Сюзан. — Какъв е онзи подиум, ей там?

— Ама че си глупава — присмя й се Питър. (Неочаквано беше станал необяснимо възбуден.) — Не ти ли е ясно? Тук е стояла масата, около която са се събирали кралят и великите лордове. Човек би си помислил, че си забравила как и ние седяхме точно на такъв подиум в нашата голяма зала, когато бяхме крале и кралици.

— В нашия дворец в Каир Паравел — продължи Сюзан някак замечтано и напевно, — при устието на Голямата река на Нарния. Как можах да забравя!

— Как се връщат спомените! — обади се Луси учудено. — Можем да си представим, че в момента се намираме в Каир Паравел. Тази зала много прилича на нашата голяма зала, където се хранехме и празнувахме.

— Но за жалост храната и празненството липсват — въздъхна Едмънд и добави: — Става късно. Вижте как се удължиха сенките. А и не забелязвате ли, че вече не е толкова горещо?