Клайв Луис - Принц Каспиан

— Ще трябва да накладем огън, ако ще прекараме нощта тук — обади се Питър. — Имаме кибрит. Хайде да отидем да съберем сухи дърва!

Всички прецениха предложението като разумно и през следващия половин час доста се потрудиха. В овощната градина, която пресякоха на път към развалините, не намериха дърва за огрев. Излязоха от залата през малка странична врата, за да потърсят и от другата страна на замъка. Но попаднаха на камъни и ниши: навярно някога това са били коридори или по-малки стаи, но сега тънеха в коприва и диви рози. По-нататък, преминавайки през голяма дупка в оградата на замъка, се озоваха в гора с несравнено потъмни и по-големи дървета. Там намериха изобилие от изсъхнали клони, изгнили дървета, сухи листа и шишарки. Пренасяха наръч след наръч, докато натрупаха внушителна купчина върху подиума. При петото излизане откриха кладенеца — непосредствено до залата, скрит между плевелите. След като поразчистиха наоколо, установиха, че е чист, дълбок и без следа от плесен. Остатък от каменна настилка го опасваше наполовина.

Момичетата отидоха да наберат още ябълки, а момчетата се захванаха да стъкмят огъня — избраха уютно местенце върху подиума, близо до ъгъла. Трудно се справиха и изхабиха доста кибрит, но все пак успяха. И четиримата се настаниха с лице към огъня, загърбили стените. Опитаха се да изпекат няколко ябълки, набучени на пръчки, но какво са печените ябълки без захар, пък и в началото са много горещи, за да се ядат с ръце, а като изстинат, не са вкусни. Наложи се да ги ядат сурови. По този повод Едмънд отбеляза, че училищните вечери, не са чак толкова лоши в края на краищата… „В този момент нямам нищо против една дебела филия хляб, намазана с маргарин“ — добави той. Но обхванати от приключенски дух, всъщност никой от четиримата не желаеше да е отново на училище.

Изядоха и последната ябълка. Сюзан отиде до кладенеца, за да пие вода, и се върна с нещо в ръка.

— Вижте! — гласът й прозвуча някак пресипнало. — Намерих го до кладенеца.

Подаде го на Питър и седна. Останалите си помислиха, че тя ей сега ще заплаче. Едмънд и Луси нетърпеливо се наведоха напред, за да видят какво държи Питър. Оказа се дребно и ярко и проблясваше на светлината от огъня.

— А! Не мога да повярвам! — възкликна Питър.

Неговият глас също прозвуча неестествено.

Подаде предмета.

И сега всички видяха какво всъщност представлява: фигура на офицер от шах, нормална по размер, но доста тежка, защото бе от чисто злато. Очите на коня представляваха два малки рубина, по-точно един, защото второто око липсваше.

— Та това е точно като златните шахматни фигури, с които играехме, когато бяхме крале и кралици в Каир Паравел — не вярваше на очите си Луси.

— Развесели се, Сюзан — насърчи Питър сестра си.

— Не мога — отвърна тя някак съкрушено. — Това пробуди спомена за… такива прекрасни времена. Сетих се как играех шах с фавни, добри великани, а морските хора пееха във водите. И какъв красив кон имах, а и…

— Крайно време е — прекъсна я Питър с доста променен тон — ние четиримата да впрегнем мозъците си на работа.

— За какво по-точно? — попита Едмънд.

— Никой ли не се сеща къде се намираме всъщност? — изгледа ги Питър.

— Продължавай! Продължавай! — подкани го Луси. — От часове изпитвам чувството, че някаква тайна витае из това място.

— Казвай, Питър! — не се стърпя и Едмънд. — Целите сме в слух.

— Ние сме в развалините на самия Каир Паравел — обяви Питър.

— Но по какво съдиш — недоумяваше Едмънд, — че е така? Това място очевидно е в развалини от векове. Виж какви огромни дървета растат при вратата, виж и камъните. Кой би се усъмнил, че е необитаемо от стотици години?

— Знам — съгласи се Питър. — Именно в това е трудността. Но за момент да забравим за това. Искам да насоча вниманието ви към някои неща. Първо, тази зала е същата по форма и размер, както залата в Каир Паравел. Представете си я с покрив, пъстра мозайка, вместо трева, и с килими по стените и все едно сме в нашата банкетна зала.

Другите мълчаха.

— Второ, кладенецът е точно там, където беше и нашият — малко на юг от голямата зала. И той съвпада по размер и големина.

Никой нищо не каза.

— Трето, Сюзан току-що откри една от нашите стари шахматни фигури… Или поне такава, която прилича на тях.

Мълчанието продължи.

— Четвърто, не си ли спомняте, че в самия ден, преди да се явят кралските пратеници от Калормен, засадихме овощната градина отвъд северната порта на Каир Паравел? Най-великият от горските обитатели, самият Помона, дойде да я благослови. Онези почтени дребни същества — къртиците — всъщност извършиха същинското копане. Нима сте забравили как смешният Лилиглъвс — главната къртица — се облегна на лопатката си и каза: „Повярвайте, Ваше величество, един ден ще бъдете благодарни за тези плодни дръвчета“, и ето, че се оказа напълно прав!