Клайв Луис - Принц Каспиан

— О, да, сър — потвърди Каспиан. — Но ми се искаше да имам по-достойно потекло.

— Произхождаш от лорд Адам и лейди Ева — заяви Аслан. — И това е достатъчна чест, за да накара главата и на най-бедния просяк гордо да се вдигне, и срам, достатъчен, за да сниши раменете и на най-великия император на света. Бъди доволен.

Каспиан се поклони.

— И сега — продължи Аслан — вие, мъже и жени на Телмар, ще се завърнете ли обратно на онзи остров в света на хората, откъдето са дошли вашите бащи? Мястото не е лошо. Потомството на първите пирати, попаднали там, е измряло и той е необитаем. Има кладенци с чиста питейна вода, плодородна почва, дървета за градеж и риба в лагуните. Останалите хора по света още не са го открили. Пролуката е отворена за вашето завръщане, но съм длъжен да ви предупредя, че ще се затвори зад вас завинаги. Няма да имате възможност повече да сновете напред-назад през вратата между световете.

За миг настъпи тишина. После набит телмарински войник с почтен вид пристъпи напред и обяви:

— Аз приемам предложението.

— Добър избор — похвали го Аслан. — И защото пръв се обади, ще има силна магия върху теб. Бъдещето ти в новия свят ще бъде добро. Ела по-напред!

Мъжът, сега леко пребледнял, пристъпи. Аслан и неговата свита се отдръпнаха и му направиха път към празната врата.

— Мини през нея, сине мой! — подкани го Аслан, като се наведе и докосна носа на мъжа със своя. Веднага, щом лъвският дъх го погали, в очите на мъжа се появи нов израз — удивен, но не нещастен — сякаш се мъчеше да си припомни нещо. Изправи рамене и премина през вратата.

Никой не откъсваше очи от него. Всички виждаха трите дървени греди, а и през тях дърветата, тревата и небето на Нарния. Видяха и мъжа в рамката на вратата, но в следващия миг той изчезна. Напълно. От другия край на поляната телмарините се завайкаха: „Ха! Какво стана с него? Да ни избиеш ли възнамеряваш? Няма да минем оттам.“ И тогава един от по-умните телмарини се обади:

— Ние не виждаме никакъв друг свят между тези греди. Ако искаш да повярваме, че такъв съществува, защо не мине някой от вас? Твоите приятели стоят доста настрана от вратата.

Рипичийп мигом изскочи напред и се поклони:

— Ако моят пример може да послужи с нещо, Аслан — обяви той, — ще взема единадесетте мишки и незабавно ще минем през арката, стига ти да ни наредиш.

— Не, мъничък мой — спря го Аслан, като сложи кадифената си лапа съвсем лекичко върху главата на Рипичийп. — В онзи свят на теб ще ти се случат ужасни неща: ще те показват по панаири. Други трябва да минат през вратата.

— Хайде! — обърна се внезапно Питър към Едмънд и Луси. — Времето ни изтече.

— Какво искаш да кажеш? — изненада се Едмънд.

— Насам! — обади се Сюзан, разбрала ясно за какво става въпрос. — Да се скрием сред дърветата. Трябва да се променим.

— Какво да променим? — недоумяваше Луси.

— Дрехите си, естествено — отвърна Сюзан. — Представяш ли си каква гледка ще бъдем, ако се озовем обратно на гарата в Англия и изглеждаме така!

— Но дрехите ни са в двореца на Каспиан — отбеляза Едмънд.

— Не, не са — намеси се Питър, като продължаваше да ги води към най-гъстата част на гората. — Всичките ни неща са тук. Донесоха ги на вързопи още призори. Всичко е уредено.

— За това ли ви говореше Аслан на теб и на Сюзан днес сутринта? — поиска да знае Луси.

— За това и… за други неща — отговори Питър с доста сериозно изражение. — Не бива да ви казвам всичко. Има неща, които искаше да сподели с мен и Сюзан, защото повече няма да стъпим в Нарния.

— Никога ли? — смаяха се Едмънд и Луси.

— О, вие двамата — възкликна Питър, — поне ако съдя по думите му, съм почти сигурен, че един ден ще се върнете. Но това не важи за Сюзан и мен. Той казва, че сме прекалено пораснали.

— О, Питър — възропта Луси. — Какъв ужасен късмет! Ще го понесеш ли?

— Струва ми се, че да — отговори Питър. — Всичко е доста по-различно, отколкото си представях. Ще го разберете, когато вашият последен път настъпи. Но да побързаме! Ето ги нещата ни.

Беше странно и не особено приятно да свалят всичките си кралски дрехи и да се върнат при голямото сборище, облечени в училищните си униформи (вече не така спретнати). Един-двама от по-злобните телмарини дори се присмяха. Но останалите същества ги приветстваха и се изправиха на крака в чест на Питър — Върховния крал, кралица Сюзан Благородната, крал Едмънд и кралица Луси. Последваха прочувствени и (от страна на Луси) сълзливи сбогувания със старите им приятели, целувки и прегръдки от страна на големите мечоци, здраво ръкостискане от Тръмпкин и малко гъделичкащо и мустакато прегръщане от Трюфелхънтър. А Каспиан, разбира се, предложи на Сюзан да си вземе рога, но тя, естествено, му каза да го задържи. А после — едновременно възхитително и ужасяващо — настъпи времето за сбогуване с Аслан. След това Питър застана пред вратата, Сюзан сложи ръце на раменете му, Едмънд (зад нея) опря ръце върху нейните, Луси — върху неговите, а първият телмарин, който щеше да ги последва, — хвана раменете на Луси. И така в дълга колона те се отправиха през вратата. Трудно е да се опише следващият миг, защото децата виждаха три неща едновременно: едното — входа на пещера към проблясващ в зелено и синьо остров в Тихия океан, където всички телмарини щяха да се озоват, щом преминат през вратата. Второто — поляна в Нарния, лицата на джуджетата и животните, дълбоките очи на Аслан и белите петна по бузите на язовеца. Третото (което бързо погълна другите две) — сивата чакълеста повърхност на перон на провинциална гара и пейка с денкове и куфари наоколо, където четиримата седяха, сякаш никога не се бяха откъсвали оттам. Вярно, за миг изглеждаше малко безинтересно и мрачно след всичко, което преживяха, но и неочаквано симпатично по свой начин — с познатия мирис на гара, английското небе над главите им и предстоящия учебен срок.