Клайв Луис - Принц Каспиан

— О, Аслан! Знаех, че е вярно. Цял живот чакам този миг. Идваш да ме отведеш ли?

— Да, скъпа — отвърна Аслан. — Но още не е време за дългото пътешествие.

Докато говореше, руменината започна да се възвръща на бледото й лице, както светлината се промъква под облака на зазоряване. Очите й засияха, тя се надигна и възкликна:

— Наистина вече се чувствам по-добре. Днес ще хапна нещо на закуска.

— Ето ти, майко — Бакхус гребна вода от кладенчето и й я подаде. Но вътре в каната нямаше вода, а най-гъсто вино: червено като боровинки, мазно като олио, силно като говеждо месо, топло като чай и освежително като роса.

— Направили сте нещо с кладенеца ни — отбеляза старицата. — Промяната определено е за добро — добави тя и скочи от леглото.

— Качи се на гърба ми — предложи Аслан и се обърна към Сюзан и Луси: — А вие, двете кралици, сега ще потичате малко.

— О, това също много ни харесва — увери го Сюзан и те поеха заедно.

И така с подскачане, танци и песни, сред музика, смехове, ръмжене, лай и цвилене накрая всички стигнаха до армията на Мираз, чиито бойци хвърлиха оръжието и вдигаха ръце. Задъханите воини от армията на Питър, все още с мечове в ръце, ги наблюдаваха със строги, но доволни лица. И преди някой да каже нещо, старицата се плъзна от гърба на Аслан и се втурна към Каспиан. Двамата дълго се прегръщаха, защото това бе старата му бавачка.

Щом зърнаха Аслан, лицата на телмарините потъмняха, а краката им се разтрепериха и мнозина легнаха по очи. До този момент не вярваха в лъвове, затова изпитаха голям ужас. Дори червените джуджета, които знаеха, че идва като приятел, стояха със зяпнали уста и загубиха дар слово. Някои черни джуджета, които бяха на страната на Никабрик, започнаха да отстъпват. Но всички Говорещи зверове се скупчиха около Лъва и мъркаха, сумтяха, квичаха, цвилеха от възторг и го галеха с опашки, отъркваха се в него, докосваха го почтително с носове и сновяха напред-назад под тялото му и между краката му. Ако някога си виждал котенце, което обича голямо куче, което познава и му има доверие, ще добиеш представа за поведението им. Тогава Питър хвана Каспиан за ръка и си проправи път между животните.

— Това е Каспиан, сър — представи го той.

Каспиан коленичи и целуна лъвската лапа.

— Добре дошъл, принце! — поздрави Аслан. — Чувстваш ли се готов да поемеш управлението на Нарния?

— Май… Още не… — отвърна Каспиан плахо. — Та аз съм още хлапе.

— Добре — похвали го Аслан. — Ако се чувстваше готов, това щеше да е признак, че не си. Така че след мен и след Върховния крал ще си крал на Нарния, господар на Каир Паравел, Император на Уединените острови; ти, а и твоите потомци, докато твоята раса съществува. Коронясването ти… Но какво е това?

Точно в този момент се приближи необикновена малка процесия — единадесет мишки, шест от които носеха нещо направено от клонки, но носилката им не бе по-голяма от книга. Никой никога не е виждал по-мрачни мишки — целите оплескани с кал, а някои и с кръв, с клепнали уши, с увиснали мустаци, а опашките им се влачеха по тревата. Предводителят им свиреше тъжна мелодия на мъничка свирка. Върху носилката лежеше нещо подобно на влажна купчина косми. Само това бе останало от Рипичийп. Още дишаше, но беше по-скоро умрял, отколкото жив, осеян с безброй рани, едната му лапичка бе премазана, а на мястото на опашката се виждаше превръзка.

— Твой ред е, Луси — обади се Аслан.

Луси веднага извади бутилчицата си. Раните на Рипичийп се нуждаеха само от по една капка, но бяха толкова много, че за дълго се възцари напрегната тишина, преди тя да се справи и Главната мишка да скочи от носилката. Лапата й тутакси посегна към дръжката на шпагата, а с другата засука мустак. Направи дълбок поклон:

— Привет, Аслан! — чу се тънък гласец. — Имам честта да… — но изведнъж замлъкна.

Фактът си беше факт: опашката му липсваше. Дали Луси забрави да капне и там от вълшебната течност или течността лекуваше рани, но не и откъснати опашки, не е известно. Така или иначе Рипичийп си даде сметка за загубата в момента, когато правеше поклона: вероятно липсата на опашка му пречеше да пази равновесие. Той погледна през рамо, не видя опашката си и изпъна още повече врат, накрая обърна назад глава и цялото му тяло я последва. Тогава и задницата му се извъртя и той пак не видя нищо. Повторно проточи врат през рамо, ала със същия резултат. Едва след третия опит осъзна ужасната истина.