Клайв Луис - Принц Каспиан

— Ето ти заради обидата днес сутринта — прошепна той и заби острието.

В това време Питър се обърна да посрещне Сопеспиан. Замахна с меча към него, принуди го да подскочи и връщайки меча назад, отсече главата му. Едмънд вече стоеше до него и викаше:

— Нарния! Нарния! В името на Лъва!

Цялата армия на телмарините се спусна към тях. Но великанът пристъпяше тежко напред и размахваше боздуган. Кентавърът също се устреми към врага. „С-с-с-ш“… Стрелите на джуджетата изсвистяха във въздуха. Тръмпкин се биеше вляво. Битката бе в разгара си.

— Стой назад, Рипичийп, малък глупак! — извика Питър. — Ще те убият. Тук не е място за мишоци!

Но пъргавите дребни същества се промушваха между краката на бойците от двете армии и нанасяха удари с шпагите си. През този ден мнозина телмарински воини усетиха ужилвания в краката сякаш пробождане с шиш. Това ги караше да подскачат на един крак и да кълнат от болка, а и често падаха. Който паднеше, мишките го довършваха, който не паднеше — някой друг го довършваше.

Но още преди старите нарнийци да загреят истински, те видяха, че противникът им отстъпва. Страшните на вид бойци започнаха да пребледняват, взрени с ужас не в нарнийците, а в нещо зад тях. После захвърлиха оръжията си и побягнаха с викове: „Гората! Гората! Настъпва краят на света!“

Съвсем скоро нито виковете им, нито дрънченето на оръжие вече се чуваше — тътен, подобен на океан, заглуши и двете армии. Идеше от Разбудените дървета. Те се включиха в редиците на армията на Питър, а после продължиха напред, преследвайки телмарините. Стоял ли си някога на скала в края на величествена гора, когато в есенна вечер с все сили задуха бурният югозападен вятър? Представи си този шум. А после си представи гора, която не стои на едно място, а се устремява към теб. И това вече не е гора от дървета, а от невероятно снажни човекоподобни същества, които все пак напомнят за дървета, понеже размахват покрити с листа клони като ръце и глави, докато от тях се сипят водопади листа. Подобна гледка се разкриваше пред очите на телмарините. Беше малко страшничко дори за нарнийците. Само след няколко минути всички привърженици на Мираз бягаха към голямата река с надежда да прекосят Моста на Беруна, да се укрепят там и да се бранят зад крепостния вал и залостените порти на града.

Стигнаха до реката, но нямаше никакъв мост. Беше изчезнал още предишния ден. Ужасени и обзети от паника, всички се предадоха.

Но какво се бе случило с моста?

Рано същата сутрин, след няколко часа сън, момичетата се събудиха и видяха Аслан, застанал над тях да им приказва: „Ще си направим празник.“ Те разтъркаха очи и се огледаха. Дърветата бяха тръгнали, но още се виждаше как се придвижват към Хълма на Аслан като черна маса. Бакхус и вакханките — дивите му момичета, както и Силенус, бяха при тях. Луси, напълно отпочинала, скочи на крака. Всички бяха будни, всички се смееха, свиреха флейти, дрънчаха цимбали. Животни, не Говорещи, а обикновени, се тълпяха около тях от всички посоки.

— Какво има, Аслан? — попита Луси с грейнали очи, а краката й напираха да танцуват.

— Елате, деца! — подкани той. — Днес отново ви позволявам да се качите на гърба ми.

— О, прекрасно! — зарадва се Луси и двете момичета се покатериха върху топлия златист гръб, както бяха направили преди години, които всъщност никой не знаеше точно колко са на брой. И цялата им група потегли — начело Аслан, Бакхус и вакханките подскачаха, бягаха и се премятаха презглава, животните подтичваха край тях, а Силенус и магарето му ги следваха отзад.

Поеха малко надясно, спуснаха се по стръмен хълм и стигнаха до дългия Мост на Беруна. Преди да го пресекат обаче, от водите се показа мокра брадясала глава, по-голяма от човешка, покрита с папур.

— Привет, мой лорде — проговори главата. — Освободи ме от веригите.

— Кой е това? — прошепна Сюзан.

— Вероятно Речния бог, но стой тихо — отвърна Луси.

— Бакхус! — обади се Аслан. — Освободи го от веригите!

„Сигурно има предвид моста“ — помисли си Луси.

И точно така беше. Бакхус и неговата свита нагазиха в плитките води и след минута започнаха да се случват доста любопитни неща. Големи бръшлянови стебла обвиха пилоните на моста — разпространяваха се със скоростта на огън, — полазиха по камъните, разцепваха ги на две, чупеха ги, отделяха ги един от друг. За миг стените на Моста се превърнаха в жив плет от весел глог, а после всичко бързо изчезна в речните води. С плискане, подвиквалия и смях свитата на Бакхус плуваше и танцуваше. Напуснаха реката, като преминаха през брода („Ура! Отново се превърна в Бродовете на Беруна“ — зарадваха се момичетата), покатериха се на отсрещния бряг и влязоха в града.