Клайв Луис - Принц Каспиан

Щом някой ги видеше, побягваше. Първата сграда, до която стигнаха, се оказа училище. Девическо училище, където нарнийски момичета с грозно сплетени коси, високи якички около врата и дебели чорапи имаха урок по история. По времето на господството на Мираз в Нарния се преподаваше история, по-скучна от най-истинската история, която някога си чел, и по-невярна от най-вълнуващата приключенска история, която ти е попадала.

— Ако не внимаваш, Гвендолин — обади се учителката, — и не престанеш да зяпаш през прозореца, ще се наложи да те накажа.

— Но, ако обичате, госпожице Призъл… — започна Гвендолин.

— Чу ли какво казах, Гвендолин? — попита строго госпожица Призъл.

— Но, моля ви, госпожице Призъл — все пак продължи Гвендолин, — там има лъв.

— Наказанието ти ще е особено строго, защото говориш безсмислици! — отсече госпожица Призъл. — Атака…

Силен рев я прекъсна. Бръшлян започна да опасва прозорците и да нахлува в класната стая. Стените позеленяха, а там където преди малко беше таванът, увиснаха клони. Госпожица Призъл откри, че стои върху трева насред горска поляна. Впи ръце в катедрата да запази равновесие и установи, че се вкопчва в розов храст. Диви хора, каквито никога не си бе представяла, се тълпяха около нея. В следващия миг видя Лъва, изпищя и побягна, а след нея хукна и класът й, който се състоеше предимно от дундести превзети момиченца с дебели крака. Гвендолин се колебаеше.

— Ще останеш ли при нас, мила? — попита Аслан.

— О, разрешавате ли ми? Благодаря! Благодаря! — зарадва се Гвендолин. Мигом хвана за ръка две вакханки, които я завъртяха във вихрен танц и й помогнаха да съблече някои от ненужните си и неудобни дрехи.

Където и да се появяха в градчето Беруна, се повтаряше едно и също: повечето хора побягваха, но някои оставаха. Когато напуснаха града, компанията беше много по-голяма и весела.

Понесоха се през равните полета по северния ляв бряг на реката. От фермите излизаха животни и се присъединяваха към тях. Тъжни стари магарета, които не знаеха що е това радост, изведнъж се подмладяваха. Завързани кучета късаха нашийниците, коне трошаха каруците с къчове и препускаха след групата, цвилеха, а изпод копитата им хвърчеше кал.

При кладенеца в един двор налетяха на стар мъж, който биеше момче. Пръчката в ръката му ненадейно се превърна в цвете. Той се опита да я хвърли, но тя остана залепнала за дланта му. После ръката постепенно се превърна в клон, тялото — в ствол на дърво, а стъпалата му пуснаха корени. Момчето, което само миг преди това плачеше, се разсмя и тръгна с тях.

В малко градче на половината път към Бобров бент, където се срещаха две реки, попаднаха отново на училище: момиче с изморен вид преподаваше математика на няколко момчета, които доста приличаха на прасета. Тя погледна през прозореца, зърна привлекателната весела група на улицата и радостна тръпка премина през сърцето й. Аслан спря под прозореца и погледна нагоре към нея.

— О, недей, недей! — молеше го тя. — С удоволствие бих го сторила, но не бива. Трябва да си гледам работата. А и децата ще се изплашат, ако те видят.

— Да се изплашим? — попита момчето, което най-много приличаше на прасе. — Тя с кого говори през прозореца? Хайде да съобщим на инспектора, че вместо да ни учи, говори с хора през прозореца.

— Да отидем да погледнем кой е — предложи друго момче и всички се скупчиха на прозореца. Но в момента, когато злобните им личица погледнаха навън, Бакхус нададе силен вик: „Еуан, еуо-и-о-и-о.“ Момчета се развикаха от ужас и започнаха да се блъскат едно в друго, докато се мъчеха да излязат през вратата или да скочат през прозорците. Твърди се (не знам дали е вярно или не), че повече никой никога не е видял специално тези момчета, но в околността се появили незнайно откъде много хубави прасенца.

— Ела сега, мила! — подкани Аслан момичето и тя скочи при тях.

При Бобров бент отново прекосиха реката и тръгнаха по южния й бряг. Стигнаха до колиба, пред вратата стоеше дете и плачеше.

— Защо плачеш, миличко? — попита Аслан.

Детето, невиждало лъв никога дори на картинка, изобщо не се страхуваше.

— Леля е много болна — подсмърчаше момиченцето. — Ще умре.

Аслан понечи да влезе през вратата, но тя се оказа прекалено тясна, за да мине. Затова той вкара главата си и започна да бута с рамене (тогава Луси и Сюзан паднаха) и като вдигна цялата колиба нагоре, я отметна назад през гърба си. Върху леглото, вече на открито, лежеше старица. Беше на път да умре, но щом отвори очи и видя грейналата космата глава на Лъва да се взира в нея, нито извика, нито припадна, а само промълви: