Клайв Луис - Принц Каспиан

— От друга — продължи джуджето, — ако бяхме вървели по пътя, по който аз дойдох, най-вероятно щяхме да налетим на друг пост. Или поне щяхме да се сблъскаме със сегашните трудности, за да го избегнем. Според мен е добре, че следвахме пътя край Стъклената вода.

— Всяко зло за добро — обади се Сюзан.

— Голямо добро, няма що! — изсумтя Едмънд.

— Сега се налага отново да се качим горе, нали? — попита Луси.

— Луси, ти си герой! — похвали я Питър. — Това е единственият намек, който направи днес, сякаш ни напомняш: Казах ви, че така ще стане! Хайде, да вървим.

— Независимо кой какво казва, възнамерявам, щом навлезем достатъчно навътре в гората — обяви Тръмпкин, — да наклада огън и да приготвя вечеря. Но трябва да се отдалечим оттук.

Не е нужно да ви описвам с какви усилия си проправяха път обратно нагоре по клисурата. Трудно наистина, но странно — всички се чувстваха някак повесели, дишаха нормално, а и думата вечеря им влияеше благотворно.

Стигнаха до боровата горичка, която им създаде толкова неприятности, и направиха бивак в падина точно над нея. Много се измориха, докато съберат дърва, но затова пък им беше приятно, когато огънят лумна и те извадиха влажните меки парчета мечешко месо, които щяха да се сторят доста непривлекателни за всеки, прекарал деня в уюта на дома си. Джуджето имаше великолепни хрумвания относно готварството. Увиха ябълките (все още им се намираха няколко) с мечешко месо — сякаш приготвяха ябълков пирог, но вместо с тесто, с месо. Нанизаха ги на остри клечки и ги изпекоха. Ябълковият сок напои месото и то заприлича на свинско печено с ябълково пюре. Месото от мечка, дълго хранила се с други животни, не е особено вкусно, но месото на мечка, хранила се с мед и плодове, е отлично. Оказа се, че тази е била точно такава. Устроиха си разкошна вечеря, а и, естествено, нямаше никакви чинии за миене. Облегнаха се назад, опънали уморените си крака, и бъбреха, наблюдавайки как се вие димът от лулата на Тръмпкин. Сега надеждата, че утре ще успеят да открият крал Каспиан и до няколко дни ще победят Мираз, изпълваше всички. Дори да не беше разумно да се чувстват така, това си беше самата истина.

Заспаха един след друг, и то доста бързо. Луси се събуди от най-дълбокия сън, който можеш да си представиш. Имаше чувството, че по име я вика най-любимият глас. Отначало го взе за гласа на баща си, но нещо й подсказваше, че не е точно той. После й хрумна дали не е Питър, но и това не й се стори убедително. Не й се ставаше не защото се чувстваше уморена — напротив, чувстваше се великолепно отпочинала и всички болки от костите й бяха изчезнали — а защото изпитваше невероятно щастие и удобство. Гледаше право нагоре към нарнийската луна — доста по-голяма от нашата — и към обсипаното със звезди небе: изградиха бивака на относително открито място.

— Луси! — долетя отново повикът. Не беше гласът нито на баща й, нито на Питър.

Седна разтреперана от вълнение, не от страх. Луната грееше ярко, цялата гора наоколо се виждаше ясно, сякаш беше ден, но изглеждаше някак по-дива. Зад нея се стелеше боровата горичка, далече вдясно стърчаха назъбените скали на клисурата, а право напред се виждаше затревена поляна с няколко дървета в края. Луси погледна именно в тази посока.

— Ха! — възкликна тя наум. — Струва ми се, че помръдват. Сякаш се разхождат наоколо.

Стана с разтуптяно сърце и се отправи натам. От горската поляна определено се чуваше шум, подобен на този от дървета при силна буря. Тази нощ обаче нямаше вятър. Но същевременно не беше и обичаен шум от дървета. Напомняше някаква мелодия, но тя убягваше на Луси, както предишната нощ, когато дърветата почти й бяха проговорили, й убягнаха думите. Най-сетне различи нещо като игрива песен. С приближаването към поляната краката й пожелаха да затанцуват. Вече нямаше никакво съмнение, че дърветата наистина се движат: едно към друго, едно около друго, като при сложен танц. „Предполагам — помисли си Луси, — че когато танцуват, дърветата изпълняват стар народен танц.“ Сега тя бе почти сред тях.

Първото дърво, което погледна, съвсем не приличаше на дърво, а по-скоро на огромен мъж с рунтава брада и разрошени коси. Не изпита страх, защото и преди бе виждала подобни неща. Взря се по-внимателно и все пак се оказа само дърво, макар че продължаваше да се движи. Не виждаше дали има крака или корени, разбира се, защото дърветата се движат, без да се местят по земната повърхност. Те някак газят из нея, както ние във вода. Така правеха всички дървета, които погледна. В един момент наподобяваха дружелюбните, прекрасни и огромни форми, които дърветата нахлузват, когато добра магия им вдъхне живот, а в следващия миг отново ставаха обикновени дървета. Но заприличваха ли на дървета, се превръщаха в странни, човекоподобни дървета, а когато приличаха на хора — бяха странни хора, целите в клони и листа. И през цялото време се носеше необичайната весела игрива мелодия.