Клайв Луис - Принц Каспиан

— О, не ставай глупав! — ядоса се Луси. — Да не мислиш, че няма да разпозная Аслан, ако го видя?

— Сега той ще е доста по-възрастен — напомни Тръмпкин, — при положение че е същият, когото сте познавали преди. А и дори да е той, какво му пречи да е подивял и да се е превърнал в обикновено животно, като много други?

Луси почервеня от яд и според мен щеше да се нахвърли върху Тръмпкин, ако Питър не я хвана за рамото.

— ММП, не разбираш. А и как би могъл? Трябва да ни повярваш, Тръмпкин, че наистина знаем за Аслан. Имам предвид малко повече, отколкото ти. И никога повече не бива да говориш така за него. Най-малкото, защото не носи късмет. А и освен това казаното от теб е глупост. Въпросът е дали Аслан наистина е бил там.

— Знам, че беше — увери го Луси, а очите й се напълниха със сълзи.

— Да, Луси, но ние не сме сигурни, не разбираш ли? — опита се да й обясни Питър.

— Тогава не ни остава нищо, освен да гласуваме какво да предприемем — предложи Едмънд.

— Дадено! — прие Питър. — Ти си най-възрастен сред нас, ММП. За кое гласуваш: да тръгнем нагоре или надолу?

— Надолу — отвърна джуджето. — Нищо не знам за Аслан, но знам, че поемем ли наляво и нагоре по клисурата, вероятно ще вървим цял ден, преди да попаднем на място, където да я прекосим. А ако се насочим надясно и надолу, след два-три часа неизбежно ще стигнем Голямата река. А и ако действително има истински лъвове, по-добре е да се отдалечим, а не да се приближаваме до тях.

— Ти как смяташ, Сюзан?

— Не ми се сърди, Луси — отговори Сюзан, — но според мен трябва да тръгнем надолу. Ужасно съм уморена. Хайде да се измъкваме от проклетата гора и да излезем на открито колкото е възможно по-скоро. А и никой освен теб не видя нищо.

— Едмънд? — продължи Питър.

— Точно това — Едмънд говореше някак забързано и леко се изчерви. — Когато преди година — или преди хиляди години — за пръв път открихме Нарния, именно Луси първа го разбра, а ние останалите не й вярвахме. Аз се държах най-зле от всички, знам го. А накрая тя се оказа права. Няма ли да е честно този път да й повярваме? Аз съм за това да тръгнем нагоре.

— О, Едмънд! — зарадва се Луси и стисна ръката му.

— Ред е на Питър — посочи Сюзан. — Надявам се…

— Млъкни и ме остави да помисля — прекъсна я Питър. — Бих предпочел да не се налагаше да гласувам.

— Ти си Върховния крал — строго напомни Тръмпкин.

— Надолу — отсече Питър след дълга пауза. — Съзнавам, че Луси може да се окаже права, но това е. Така и така трябва да тръгнем или в едната, или в другата посока.

И те поеха надясно по ръба, надолу по течението. Луси вървеше най-отзад, а по бузите й се стичаха сълзи.

Да се движат по ръба на пропастта над клисурата се оказа не така лесно, както им изглеждаше. Почти в самото начало попаднаха на млади борови горички, израснали на самия ръб. След като десетина минути, приведени, се бутаха един друг в опита си да я пресекат, дадоха си сметка, че за стотина крачки ще им е нужен поне час. Затова се върнаха и решиха да я заобиколят. Това ги отведе доста по-надясно от първоначалните им намерения — вече нито виждаха скалите, нито чуваха реката. Започнаха да се опасяват, че напълно са се загубили. Никой нямаше представа колко е часът, но денят вече беше много горещ.

Най-после се добраха обратно до ръба на пропастта (на около петстотин крачки откъдето тръгнаха) и откриха колко по-ниски и насечени са скалите от тази страна. Скоро намериха път да се спуснат в клисурата и продължиха да вървят по брега на реката. Първо обаче спряха да отдъхнат и се напиха хубаво с вода. Никой вече не споменаваше не само за закуска, но и за вечеря с Каспиан.

Вероятно постъпиха умно да продължат по брега на реката, а не горе по ръба на урвата, защото така бяха сигурни, че са на прав път. Премеждието в боровата горичка ги предупреди за опасността да не се отдалечат прекалено много от посоката си и да се загубят в гората. А тя беше стара, без пътеки и в никой случай нямаше как да се придвижват през нея по права линия. Къпинови храсти, паднали дървета, мочурливи места и гъсталаци постоянно щяха да се изпречват пред тях. Ала и пътят край Ръш не се оказа особено приятен. Искам да кажа, не беше хубав за хора, които бързат. Би бил чудесен за следобедна разходка, която да завърши с пикник и чай. За такъв случай имаше всичко: ромолящи водопади, сребристи каскади, дълбоки тъмни вирове, обрасли с мъх камъни, бряг, където краката ти потъват до глезен, най-различни видове папрат, блестящи като скъпоценни камъни морски кончета, от време на време високо над главите им се рееха ястреби, а веднъж (така поне се стори и на Питър, и на Тръмпкин) се мярна орел. Ала и децата, и джуджето бързаха да видят колкото се може по-скоро Голямата река, Беруна и Хълма на Аслан.