Клайв Луис - Принц Каспиан

Най-после стъпиха на брега. Чувстваха се прекалено уморени дори да се опитат да накладат огън. Даже вечерята с ябълки (макар да им се струваше, че надали някога отново ще поискат да видят ябълка) им изглеждаше по-привлекателна, отколкото да ловят риба или да стрелят по дивеч. Нахраниха се мълчаливо и се сгушиха плътно един до друг върху мъха и окапалите листа между четири големи бука. Всички освен Луси заспаха начаса. Луси не бе така изморена като останалите, но не се чувстваше никак удобно. А и беше забравила, че всички джуджета похъркват. Знаеше един от най-сигурните начини да заспиш — просто да престанеш да се насилваш да го правиш. Затова отвори очи. През пролука сред гъсталака и клоните огледа водата на потока и небето. Със сладка тръпка от спомена отново видя след толкова време ярките звезди на Нарния. Някога ги различаваше по-добре от звездите в собствения си свят, защото като кралица на Нарния си лягаше несравнено по-късно, отколкото като дете в Англия. Ето ги отново. От мястото, където лежеше, различаваше поне три от летните съзвездия: Корабът, Чукът и Леопардът. „Миличкият стар Леопард“ — прошепна щастливо тя.

Вместо да й се приспива, тя се разбуждаше все повече и повече с онази странна, нощна, замечтана будност. Водите на потока ставаха по-ярки. Досети се, че ги огряват лъчите на луната, макар да не я виждаше. И изведнъж изпита чувството, че цялата гора се пробужда. Несъзнателно стана и се отдалечи от бивака им.

„Прекрасно е“ — помисли си Луси. В хладния и свеж въздух се носеха приятни аромати. Съвсем наблизо чу как запя славей, поспря и пак подхвана песента си. Напред сякаш беше по-светло и тя тръгна нататък. Озова се на място, не така гъсто обрасло с дървета и големи петна лунна светлина, но лунната светлина и сенките така се примесваха, че човек едва различаваше къде точно стои нещо и какво всъщност представлява. В този момент славеят, очевидно доволен от разпяването, подхвана песента си с пълно гърло.

Очите на Луси започнаха да привикват към оскъдната светлина и вече различаваше по-ясно близките дървета. Обзе я копнеж по старите времена, когато дърветата на Нарния приказваха. Знаеше съвсем точно как ще звучи всяко едно, стига да успее да го пробуди. Знаеше и каква човешка форма ще наподобява. Погледна към една сребриста бреза: щеше да има нежен, напевен глас и да прилича на стройно момиче с развети около лицето коси, което обича да танцува. Погледна към един дъб: щеше да е съсухрен, но добросърдечен старец с накъдрена брада и космати брадавици по лицето и ръцете. Погледна към бука, под който стоеше. О! Това дърво щеше да е най-симпатично от всички. Като грациозна богиня, гладка и величествена — дама на гората.

— О, дървета, дървета, дървета — обади се Луси (въпреки намерението й да мълчи). — О, дървета, събудете се! Нима не помните? Мен не ме ли помните? Дриади и горски нимфи, излезте, елате при мен!

Нямаше никакъв вятър, ала всички дървета наоколо се разлюляха. Шумоленето на листата напомняше думи. Славеят спря да пее, сякаш за да ги чуе. Луси усети, че след миг ще започне да разбира какво се опитват да кажат дърветата. Но този момент така и не настъпи. Шумоленето на листа замря. Славеят отново пропя. Дори на лунната светлина гората отново изглеждаше съвсем обикновена. И въпреки това на Луси й се струваше (както и на теб понякога ти се случва, когато искаш да си припомниш име или дата, а те постоянно ти убягват), че е пропуснала нещо: сякаш е проговорила на дърветата малко по-рано или малко по-късно, сякаш не е изрекла всички необходими думи или пък е добавила макар и една-единствена, но излишна.

Съвсем внезапно се почувства изморена. Върна се при другите, сгуши се между Сюзан и Питър и след минути заспа.

На следващото утро в сивото зазоряване в гората (слънцето още не беше изгряло и всичко бе влажно и мръсно) се събудиха премръзнали и съвсем не весели.

— Ябълки, а? — усмихна се тъжно Тръмпкин. — Трябва да кажа, че вие, древните крале и кралици, не глезите особено поданиците си.

Изправиха се, поразтъпкаха се, огледаха се наоколо. Поради гъсто израсналите дървета виждаха едва на няколко стъпки в която и да било посока.

— Надявам се, Ваши величества знаят пътя добре — подхвърли джуджето.

— Аз не го знам — призна Сюзан. — Никога през живота си не съм била в тази гора. Дори през цялото време си мислех, че е редно да поемем по реката.

— Тогава трябваше да го кажеш навреме! — смъмри я Питър с разбираема строгост.