Клайв Луис - Принц Каспиан

— О, Едмънд! — смъмри го Сюзан. — Остави го на мира!

— Няма нищо, девойко… Искам да кажа, Ваше величество — засмя се Тръмпкин. — От една шега няма да ми излезе пришка. (По-късно те често го наричаха ММП и накрая почти забравиха откъде произхожда.)

— Та, както казах — продължи Едмънд, — не е нужно да минем по същия път. Просто ще гребем малко на юг, докато стигнем залива Стъклената вода, и ще поемем към сушата оттам. Така ще стигнем до хълма зад Каменната маса, а и ще бъдем в безопасност, докато се движим по море. Ако тръгнем веднага, преди да се стъмни, ще сме при Стъклената вода, ще поспим няколко часа и утре рано ще се представим на Каспиан.

— Какво значи да познаваш брега — възхити се Тръмпкин. — Никой от нас дори не подозира за Стъклената вода.

— А какво ще вземем за храна? — попита Сюзан.

— Налага се да се задоволим с ябълки — отвърна Луси. — Хайде, да тръгваме! Още нищо не сме направили, а сме тук почти от два дни.

— А и няма да позволя отново да използвате шапката ми като кошница за риба — увери ги Едмънд.

Направиха от единия дъждобран нещо като торба и я напълниха с ябълки. После всички дълго пиха от кладенеца, защото нямаше да попаднат на сладка вода, преди да стигнат потока, и се отправиха надолу към лодката. Децата с тъга се разделиха с Каир Паравел — макар и руина, те отново го чувстваха като свой дом.

— Най-добре ММП да е на кърмата — реши Питър, — а Едмънд и аз ще гребем. Само момент, моля. Добре е да си свалим ризниците, иначе доста ще се разгорещим. Момичетата да седнат отпред и да дават указания на ММП, защото той не познава пътя. И си отваряйте очите, трябва да навлезем в открито море, преди да подминем острова.

Скоро зеленият горист бряг на острова остана зад гърба им. Малките му заливи вече изглеждаха по-плитки, а лодката се вдигаше и спускаше по леките вълни. Морето около тях сякаш стана по-голямо, а в далечината изглеждаше и по-синьо, но около лодката беше зеленикаво и на мехурчета. Миришеше на сол. Чуваше се единствено шумът от плисъка на водата по лодката и потапянето на греблата. Слънцето започна да напича.

Луси и Сюзан, седнали на носа, се забавляваха, като постоянно се навеждаха и се опитваха да докоснат водата, а тя все им убягваше. Песъчливото дъно, осеяно тук-там с лилави петна от водорасли, се виждаше съвсем ясно под тях.

— Точно както в миналите времена — отбеляза Луси. — Помните ли пътуването ни до Теребинтия, Галма, Седемте острова и Уединените острови?

— Да — обади се и Сюзан. — Както и славния ни кораб „Великолепната Хайлийн“ с лебедова глава на носа и издяланите отстрани разперени лебедови криле.

— С копринените платна и огромните фенери на кърмата.

— А какви веселби с музиканти правехме на борда му!

— Веднъж качихме горе на такелажа всички музиканти. Свиреха на флейти, а музиката идваше сякаш от небесата.

По някое време Сюзан смени Едмънд на греблото, а той дойде отпред при Луси. Бяха подминали острова и вече плаваха по-близо до брега — пуст и целият обрасъл с гори. Щеше да им се стори красив, ако не го помнеха от времето, когато представляваше открито пространство, населено с техните весели приятели.

— Пфу! Доста изморителна работа! — изпуфтя Питър.

— Да погреба аз малко — предложи Луси.

— Греблото е голямо за теб — отвърна Питър троснато не защото беше сърдит, а защото нямаше сили да обяснява надълго и нашироко.

Преди да заобиколят и последния нос, за да поемат към залива Стъклената вода, Сюзан и двете момчета бяха страшно изморени от гребането, а Луси изпитваше остро главоболие от дългите часове, прекарани под палещото слънце, и от взирането във водите. Дори Тръмпкин мечтаеше пътуването вече да е приключило. Седеше на кърмата — място, пригодено за мъже, а не за джуджета — и понеже краката му не стигаха до дъното на лодката, всеки е наясно колко е неудобно това дори за десет минути. Умората им се увеличаваше, настроението им се понижаваше. До този момент децата мислеха единствено как да стигнат до Каспиан. Сега вече се чудеха какво ще правят, когато го открият, и как шепа джуджета и горски същества могат да победят армия от възрастни.

Гребяха бавно по криволичещите течения на залива Стъклената вода, а здрачът се спускаше. С приближаването на бреговете, където короните на дърветата от двете страни почти се преплитаха, тъмнината все повече ги обгръщаше. Беше тихо — в далечината шумът на морето бавно заглъхваше. Чуваха дори ромона на поточетата, които извираха от горите наоколо и се вливаха в Стъклената вода.