Клайв Луис - Принц Каспиан

Говореше навъсено, но в очите му блестяха пламъчета, защото сред своите минаваше за отличен стрелец.

Петимата отидоха във вътрешния двор.

— Кое ще е мишената? — попита Питър.

— Онази ябълка на увисналия над стената клон става — посочи Сюзан.

— Става, момиче — съгласи се Тръмпкин. — Имаш предвид онази жълтата близо до средата на арката, нали?

— Не, не тази — отвърна Сюзан. — Онази червената горе… Над бойницата.

Лицето на джуджето се издължи и то промърмори тихичко:

— Прилича повече на вишна, отколкото на ябълка.

Хвърляха чоп кой ще стреля пръв (за Тръмпкин, който никога не бе виждал да се хвърля монета, това беше изключително интересно) и Сюзан загуби. Уговориха се да стрелят от стълбите към вътрешния двор. Джуджето застана, намести стрелата и опъна тетивата — всички разбраха, че добре си знае работата. „С-с-с-ш“ чу се стрелата. Отличен изстрел. Дребната ябълка се заклати, когато стрелата мина край нея и едно листо се откъсна. После на стълбите застана Сюзан и приготви лъка си. Съвсем не й беше толкова забавно, колкото на Едмънд, когато се състезаваше с джуджето. Не защото се съмняваше, че ще уцели ябълката, а защото благородното й сърце се терзаеше как ще победи някой, който вече е загубил веднъж. Джуджето я наблюдаваше внимателно как опъва тетивата. В следващия миг се чу леко тупване. Всички го чуха в тишината, която цареше наоколо. Ябълката лежеше на тревата, пронизана от стрелата на Сюзан.

— О, добре се справи! — зарадваха се братята й и сестра й.

— Изстрелът ми не беше по-добър от твоя — обърна се Сюзан към джуджето. — Но мисля, че докато ти стреляше, имаше лек полъх на вятъра.

— Не — възрази Тръмпкин. — Не ми разправяй. Знам кога съм честно победен. Дори няма да отбелязвам, че заздравяващата ми рана от последната битка малко ми пречи, когато дръпна ръка назад и…

— О, ранен ли си? — изненада се Луси. — Дай да видя.

— Не е гледка за малки момиченца — отвърна Тръмпкин, но изведнъж се сети: — Ето, пак говоря като глупак. Предполагам, ти си велик лечител, така както брат ти отлично борави с меча, а сестра ти — с лъка.

Седна на стъпалата, свали ризницата и съблече ризата, за да разголи и мускулестата си ръка (пропорционално развита като на морж, но дребна като на дете). На рамото имаше нескопосана превръзка, с която Луси мигом се залови. Раната изглеждаше дълбока и отекла.

— О, горкичкият Тръмпкин! — възкликна Луси. — Колко ужасно.

Тя внимателно я поля с една капчица от вълшебната течност от малката бутилка.

— А? Какво направи? — изуми се Тръмпкин. Но колкото и да извърташе глава, да се обръщаше и да размяташе брада насам-натам, не успяваше да види рамото си. Опита се да го опипа доколкото може — кривеше пръсти и ръце, както правиш и ти, когато искаш да достигнеш нещо извън обсега ти. Накрая размърда рамото си, повдигна го, докосна мускулите и изведнъж скочи на крака, викайки весело:

— Излекувано е! Направо е ново! — После си призна: — Държах се като ужасен глупак. Не сте ми обидени, надявам се. Отсега нататък съм ваш покорен слуга. Благодаря ви за това, че ми спасихте живота, за изцелението, за закуската… и за урока, който ми дадохте.

Децата в един глас го увериха, че всичко е наред и няма от какво да се притеснява.

— А сега — обади се Питър, — ако наистина си решил да повярваш в нас…

— Така е — потвърди джуджето.

— … е съвсем ясно какво трябва да предприемем: веднага да се присъединим към крал Каспиан.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — съгласи се Тръмпкин. — Но заради глупавото ми държание загубихме близо час.

— Пътят, по който си дошъл, ще ни отнеме два дни. На нас, имам предвид — отбеляза Питър. — Ние не сме в състояние да вървим ден и нощ, като вас джуджетата. — Обърна се към другите: — Онова, което Тръмпкин нарича Хълма на Аслан, очевидно е самата Каменна маса. Помните, че има преход около половин ден или нещо такова, оттам до Бродовете на Беруна…

— Ние го наричаме Моста на Беруна — обади се Тръмпкин.

— По ваше време нямаше мост — обясни Питър. — А от Беруна дотук беше повече от един ден ход. Обикновено пристигахме вкъщи навреме за чая на втория ден, и то без да си давахме много зор при вървенето. Ако крачим по-енергично, вероятно ще успеем да стигнем за ден и половина.

— Но — обади се Едмънд — налага се да минем по пътя на нашия мил малък приятел?

— Не ми се подигравайте, Ваше величество, ако обичате — помоли джуджето.

— Добре — уж прие Едмънд. — Тогава да те наричам ли ММП?