Клайв Луис - Принц Каспиан

— О, не й обръщай внимание — обади се Едмънд.

— Тя винаги е кисела като краставица. Питър, нали носиш джобния си компас? Тогава всичко е наред. Просто продължаваме да се движим неотклонно на северозапад. Ще прекосим рекичката, как се казваше… Ръш…

— Знам я — възкликна Питър. — Онази, дето се влива в Голямата река при Бродовете на Беруна или както ги нарича ММП — Моста на Беруна.

— За нея говоря. Ще я прекосим, ще тръгнем нагоре по хълмовете и ще стигнем при Каменната маса, имам предвид Хълма на Аслан, някъде към осем-девет часа. Надявам се крал Каспиан да ни предложи добра закуска!

— Дано да си прав — подхвърли Сюзан. — Лично аз не помня нищо подобно.

— Това им е най-лошото на момичетата — обърна се Едмънд към Питър и джуджето. — Никога не могат мислено да си представят карта.

— Защото все пак имаме нещо в главите си! — сряза го Луси.

Отначало сякаш се придвижваха добре. По едно време дори им се стори, че попадат на стара пътека. Но познаваш ли горите поне малко, ще си наясно, че човек непрекъснато попада на въображаеми пътеки — изчезват след пет минути и щом решиш, че вече си на друга (а се надяваш да не е друга, ами просто част от предишната) тя също се изгубва нанякъде, ала ти вече си се отклонил доста от правилната посока и си даваш сметка, че всъщност никоя не е била истинската. Момчетата и джуджето обаче бяха свикнали с горите и не се подвеждаха за повече от няколко секунди.

Вървяха около половин час (трима от тях доста схванати поради вчерашното гребане) и Тръмпкин изведнъж прошепна:

— Спрете! — Всички го послушаха. — Нещо върви по петите ни — поясни той все така тихо. — Или по-скоро ни следва, ей там… Отляво.

Всички стояха неподвижно — вслушваха се и се взираха, докато ги заболяха ушите и очите.

— Най-добре ти и аз да приготвим по една стрела — обърна се Сюзан към Тръмпкин.

Джуджето кимва. Двата лъка бяха приготвени за стрелба и групата продължи.

Изминаха няколко десетки крачки през не много гъста гора, като през цялото време си отваряха очите на четири. По едно време храсталаците започнаха да се сгъстяват — налагаше се да минат съвсем близо до тях. Точно преминаваха през теснината и сред храстите, чупейки клонки, се надигна нещо, което ръмжеше и се зъбеше. Луси неволно тупна на земята и едновременно чу изсвистяването на стрела. След няколко мига, способна отново да вижда, забеляза огромна сива мечка, просната мъртва — беше пронизана от стрелата на Тръмпкин.

— ММП те победи в това състезание, Сюзан — Питър се усмихна леко пресилено.

Дори и той се сепна малко от неочакваното приключение.

— За… забавих се — отвърна Сюзан засрамено. — Но се страхувах да не е… някоя от нашите мечки… Говореща мечка.

Сюзан ненавиждаше да убива.

— Точно в това е бедата — обади се Тръмпкин. — Повечето от зверовете са се превърнали в наши врагове, а и сякаш са станали обикновени животни, но все пак са останали и от другия вид. Никога не си сигурен, а нямаш време да изчакаш, за да провериш.

— Горкичкият мечок — заговори отново Сюзан. — Нали не мислиш, че е бил от Говорещите?

— Този специално — не — отвърна джуджето. — Видях му муцуната и чух изръмжаването. Искаше да хапне малко момиченце за закуска. И като споменах закуска, не искам да обезсърчавам Ваши величества за закуската, която се надявате да ви поднесе крал Каспиан, но месото в лагера ни е твърде оскъдно. А от една мечка има доста какво да се изяде. Грехота е да оставим тази тук, без да вземем поне малко със себе си, а и няма да ни забави повече от половин час. Вие, двамата младежи… крале, знаете ли как се дере мечка?

— Да идем да седнем встрани — предложи Сюзан на Луси. — Знам каква мърлява работа е това. — Луси кимна и потрепери. Вече седнали по-надалеч, добави: — В главата ми се върти ужасна идея, Сюзан.

— Каква?

— Няма ли да е кошмарно, ако един ден в нашия свят, хората започнат да подивяват както животните тук и въпреки това да продължават да приличат на хора и да не можеш да различиш кой, кой е?

— Имаме достатъчно за какво да се тревожим тук и сега в Нарния — отвърна практичната Сюзан, — без да си представяме подобни неща.

След време се върнаха при момчетата и джуджето — те бяха отрязали от най-хубавото месо толкова, колкото смятаха, че ще могат да носят. Не е много приятно да си натъпчеш джобовете със сурово месо, но те го загърнаха в пресни листа — всички имаха достатъчно опит, за да знаят какво щеше да бъде отношението им към меките, мокри неприятни парчета, след като повървят достатъчно, за да огладнеят истински.