Клайв Луис - Принц Каспиан

Поеха отново с тежка крачка (при първото поточе спряха само колкото да се измият три чифта ръце, които спешно се нуждаеха от почистване). Слънцето се издигна високо, птичките запяха и повече мухи, отколкото желаеха, зажужаха сред орловата папрат. Скованите от гребането предишния ден гърбове започнаха да се раздвижват. Настроението на всички се приповдигна. Слънцето ги сгря — свалиха шлемовете и ги понесоха на ръце.

— Предполагам, че вървим в правилна посока — обади се Едмънд след около час.

— Не виждам как ще сбъркаме, стига да не се отклоним прекалено наляво — отвърна Питър. — А ако се отклоним много надясно, най-лошото, което може да ни се случи, е твърде рано да излезем при Голямата река, преди да заобиколим завоя, който прави.

Продължаваха да вървят. Чуваха се единствено тежките им стъпки и подрънкването на металните ризници.

— Къде е проклетата река? — възнегодува Едмънд доста по-късно.

— И аз мислех, че вече трябва да сме я стигнали — увери го Питър. — Не ни остава нищо друго, освен да продължаваме.

И двамата доловиха колко напрегнато ги наблюдава джуджето, но нищо не каза.

И пак поеха. Ризниците станаха някак горещи и тежки.

— Какво! — ненадейно възкликна Питър.

Без да усетят, се намериха почти до ръба на пропаст. В дъното на дълбоката клисура течеше река. В далечния край на клисурата скалите се издигаха още по-високи. Никой от компанията, с изключение на Едмънд (и може би и Тръмпкин), не умееше да се катери добре.

— Съжалявам! — обади се Питър. — Аз съм виновен, че се озовахме тук. Загубили сме се. Никога през живота си не съм виждал това място.

Джуджето тихо подсвирна.

— О, нека се върнем и минем по другия път — предложи Сюзан. — От самото начало подозирах, че ще се загубим в гората.

— Сюзан! — укори я Луси. — Не опявай така на Питър! Нещата и без това са доста сериозни. Той прави всичко, каквото може.

— А ти не се зъби на Сюзан така! — сопна се Едмънд. — Според мен тя е съвсем права.

— Ха! — обади се Тръмпкин. — Ако сме се загубили на идване, кой казва, че няма да се загубим и на връщане? И освен това, ако ще се връщаме на острова, за да тръгнем отначало — да предположим, че успеем да стигнем дотам — най-добре е да се откажем от всичко. Мираз ще е свършил с Каспиан много преди да се присъединим към него.

— Според теб да продължим, така ли? — попита Луси.

— Не съм убеден, че Върховния крал се е загубил — отвърна Тръмпкин.

— Но рекичката Ръш, която търсим, не е в клисура — Питър едва се сдържаше да не се разгневи.

— Ваше величество казва „е“ — отбелязва джуджето, — но не е ли по-правилно да каже беше? Вие познавате тези земи отпреди стотици, може би и хиляди години. Не е ли възможно страната да се е променила? Например свлачище да повлече половината от хълм и да остави голи скали и сега това да е урвата отвъд клисурата. Или Ръш да е копала коритото си година след година и да се е образувала тази пропаст? Ами земетресенията и какво ли още не.

— Не се сетих — призна Питър.

— Дори това да не е нашата река — продължи Тръмпкин, — тя тече общо взето на север и рано или късно ще се влее в нея. Струва ми се, на идване минах край нещо, което може да е Голямата река. Ако тръгнем по течението и се придържаме надясно, ще стигнем до там. Вероятно не толкова в горното й течение, както се надявахме, но поне няма да сме по-зле, отколкото, ако бяхме тръгнали по моя път.

— Тръмпкин, страхотен си! — похвали го Питър. — Хайде! Да се спуснем в клисурата.

— Вижте! Вижте! Вижте! — невъздържано се развика Луси.

— Къде? Какво? — обадиха се останалите в един глас.

— Лъвът! — възкликна Луси. — Самият Аслан. Не го ли видяхте?

Лицето й имаше съвсем нов израз, а очите й светеха от възторг.

— Наистина ли искаш да кажеш… — подхвана Питър.

— Къде ти се стори, че го виждаш? — прекъсна го Сюзан.

— Не ми говори като възрастна! — сопна се Луси и тропна с крак. — Не ми се стори! Аз го видях!

— Къде, Луси? — попита Питър.

— Точно ей там, между онези самодивски дървета. Не, от тази страна на клисурата. Горе, не долу. И точно в обратната посока, накъдето мислехме да поемем. И искаше да го последваме… Там горе.

— Откъде знаеш, че е искал това? — полюбопитства Едмънд.

— Той… Аз… Ами просто разбрах — обясни Луси, — по израза на лицето му.

Останалите се спогледаха озадачени.

— Ваше величество може и да е видяла лъв — обади се Тръмпкин, — защото, както са ми казвали, в горите ги има. Но може да е бил толкова приятелски настроен и при това Говорещ лъв, колкото мечката, която срещнахме.