Клайв Луис - Принц Каспиан

Със Сюзан положението бе най-зле.

— Ами ако аз започна да се държа като Луси? — попита тя. — Ако заплаша, че няма да мръдна оттук, все едно дали ще тръгнете или не? Всъщност май точно така ще постъпя.

— Подчинете се на Върховния крал, Ваше величество — посъветва я Тръмпкин. — Да вървим! Щом като не ми е писано да спя, предпочитам да вървя, а не да стоя тук и да приказвам.

Най-накрая тръгнаха. Луси вървеше отпред, прехапала устни, за да не каже на Сюзан всичко, което мисли за нея. Но прикова поглед в Аслан и мигом забрави лошите мисли. Лъвът се извърна и тръгна бавно на тридесетина стъпки от тях. Останалите се водеха единствено от указанията на Луси накъде да вървят, защото не само не виждаха Аслан, но не го и чуваха. Докато стъпваше по тревата, огромните му котешки лапи не вдигаха никакъв шум.

Поведе ги към ръба на клисурата надясно от танцуващите дървета. Дали още танцуваха, никой не разбра, защото Луси не откъсваше очи от Лъва, а останалите гледаха в нея.

„Надявам се — мислеше си Тръмпкин — тази лудост под лунната светлина да не завърши с нощно катерене, при което да си счупим вратовете.“

Дълго време Аслан вървеше по най-високите части край бездната. Стигнаха там, където няколко дървета растяха на самия ръб. Той се шмугна и изчезна сред тях. Луси затаи дъх, защото изглеждаше, сякаш е скочил от скалата. Но прекалено заета да не го изпусне от очи, тя не спря, за да се замисли. Ускори крачка и скоро се озова сред дърветата сама. Погледна надолу. Видя тясна стръмна пътечка, която косо се спускаше между скалите надолу към клисурата. Аслан се движеше по нея. Той се извърна и я погледна с радостни очи. Луси плесна доволно с ръце и забърза след него. Зад гърба си дочу виковете на останалите: „Хей! Луси! Внимавай, за бога! Та ти си на ръба на пропастта. Отдръпни се!“ След миг обаче се чу гласът на Едмънд: „Не. Оказва се, че е права. Тук има пътечка, която води надолу.“

Някъде по средата на пътя Едмънд я догони.

— Виж! — развълнувано посочи той. — Каква е тази сянка, която се движи пред нас?

— Неговата сянка — отвърна Луси.

— Наистина си права, Луси — съгласи се Едмънд. — Чудя се как не я виждах досега. Но къде е той?

— Със сянката си, разбира се. Не го ли различаваш?

— Ами май за миг… Светлината е толкова оскъдна.

— Давай, крал Едмънд, давай! — чу се гласът на Тръмпкин зад тях. А още по-отзад и сякаш още по-близо до ръба долетя гласът на Питър:

— О, стегни се, Сюзан! Дай ръка! И бебе би се спуснало оттук. Престани да мърмориш!

След няколко минути стигнаха дъното на клисурата и бученето на течаща вода изпълни ушите им. Предпазливо като котка, Аслан прекоси потока, стъпвайки от камък на камък. По средата спря и се наведе да пие, вдигна рунтавата си глава, от която се стичаше вода, и се извърна към тях. Сега вече Едмънд го видя.

— О, Аслан! — провикна се той и се втурна напред.

Но Лъвът се обърна и тръгна нагоре по склона от другата страна на рекичката Ръш.

— Питър! Питър! Видя ли го? — възкликна Едмънд.

— Нещо ми се мерна — обади се Питър. — Но лунната светлина е толкова измамна. Продължаваме обаче напред. И три пъти „Ура“ за Луси. Вече не се чувствам толкова уморен.

Без да се колебае, Аслан ги поведе наляво и нагоре по клисурата. Цялото пътуване беше странно и някак приказно: ромолящата вода, мократа сива трева, блестящите скали, към които приближаваха, и възхитителният мълчалив Звяр, зад който крачеха. Сега всички с изключение на Сюзан и джуджето го виждаха.

Скоро стигнаха до друга стръмна пътека сред канарите. Бяха по-високи от онези, по които слязоха преди малко, и изкачването продължи бавно и на зиг-заг. За щастие луната светеше точно над клисурата, така че от двете страни на пътеката нямаше сенки.

Луси почти падна, когато опашката и задните крака на Аслан изчезнаха зад върха. Но със сетни усилия тя го последва и стъпи с разтреперани крака и съвсем без дъх на хълма. Точно тук искаха да стигнат, а се отклониха от Стъклената вода. Дългият склон с меки форми (обрасъл с пирен и трева, само тук-там стърчаха големи скали, които изглеждаха бели на лунната светлина) се ширеше напред и изчезваше в дърветата на около петстотин стъпки по-нататък. Веднага го позна. Това беше хълмът на Каменната маса.

Подрънквайки с доспехите, и другите се изкачиха при нея. Аслан тръгна напред и те го последваха.

— Луси — обади се Сюзан сконфузено.

— Да?

— И аз вече го видях. Извинявай!

— Няма нищо.

— Бях всъщност много по-лоша, отколкото подозираш. Вярвах, че е той още вчера, когато ни предупреди да не тръгваме през боровата горичка. И наистина вярвах, че е той тази нощ, когато ти ни събуди. Наистина вярвах някъде дълбоко в себе си. Или можех да повярвам, ако си го бях позволила. Но просто исках да излезем от гората и… О, просто не знам. Какво ли точно да му кажа?