Клайв Луис - Принц Каспиан

— Може би няма да се наложи да му казваш кой знае колко — обърна й внимание Луси.

Скоро стигнаха до дърветата и между тях децата видяха големия хълм, Хълма на Аслан, издигнат над Каменната маса след тяхното време.

— Нашите не бдят особено — отбеляза Тръмпкин. — Трябваше вече да са ни пресрещнали…

— Шшшт… — направиха му знак и четирите деца едновременно, защото в този миг Аслан спря, извърна се и ги погледна. Изглеждаше величествен. Момчетата пристъпиха напред. Луси им направи път. Сюзан и джуджето някак се отдръпнаха назад.

— О, Аслан — крал Питър коленичи и вдигна лъвската лапа. — Толкова се радвам. И така съжалявам. Поведох ги в погрешна посока от самото начало и особено вчера сутринта.

— Скъпи мой сине! — посрещна го Аслан. После се обърна към Едмънд: — Добре се справи.

След продължителна пауза дълбокият глас каза:

— Сюзан!

Сюзан не отвърна, но на останалите им се стори, че тя плаче.

— Заслушала си се в страховете си, дете — продължи Аслан. — Ела при мен! Забрави ги. Чувстваш ли се отново смела?

— Малко да, Аслан — отвърна Сюзан.

— А сега — каза Аслан с по-гърлен глас, в който се долавяше и намек за изръмжаване, а опашката му перна задните крака — къде е малкото джудже, вещо с меча и лъка, което не вярва в лъвове? Ела тук, сине на земята, ела тук\ — и последната дума вече не приличаше на загатнат рев, а направо представляваше изръмжаване.

— Олеле мале! — простена джуджето.

Децата познаваха Аслан достатъчно добре и забелязаха, че той всъщност много хареса джуджето. Затова не се разтревожиха, но Тръмпкин, който никога преди това не беше виждал лъв, да не говорим за Лъва, съвсем не се чувстваше така. Но направи единственото разумно нещо: вместо да побегне, се насочи към Аслан.

Аслан скочи. Виждал ли си някога как майката носи съвсем мъничко коте в устата си? Сега беше същото. Джуджето, свито на нещастна топка, висеше от устата на Аслан. Лъва го разтърси и доспехите му издрънчаха, а в следващия момент — хей-хоп — джуджето полетя във въздуха. Беше в такава безопасност, сякаш се намираше в леглото си. Но Тръмпкин не подозираше, че е така. Когато полетя надолу, огромните кадифени лапи го хванаха нежно, сякаш бяха майчински ръце, и го поставиха (с главата нагоре при това) на земята.

— Сине на Земята, ще бъдем ли приятели? — попита Аслан.

— Д-д-а-а-а… — отвърна джуджето, все още затруднено да си поеме дъх.

— Сега — продължи Аслан — луната залязва. Погледнете назад. Зазорява се. Нямаме време за губене. Вие тримата — синове Адамови и ти, син на земята — бързо отидете на хълма и се справете с онова, което ще откриете там.

Джуджето още не можеше да проговори от вълнение, а момчетата не посмяха да попитат Аслан дали ще ги последва. И тримата измъкнаха мечовете и го поздравиха, след което се отдалечиха. Луси забеляза, че по лицата им няма и следа от умора. А и двамата — и Върховния крал, и крал Едмънд — приличаха по-скоро на мъже, отколкото на момчета.

Момичетата, застанали близо до Аслан, ги наблюдаваха докато изчезнаха от погледа им. Светлината се променяше. Ниско долу на изток Аравир — утринната звезда на Нарния — грееше като малка луна. Аслан, който изглеждаше по-едър отпреди, вдигна глава, разтърси грива и изръмжа.

Звукът — дълбок и гърлен отначало, сякаш беше от орган — се извиси по-силно, после нарасна още, докато накрая и земята, и въздухът потрепериха от него. Понесе се по хълма и обхвана цяла Нарния. В лагера на Мираз войниците се пробудиха, гледаха пребледнелите си лица и посягаха към оръжията си. Зад тях, при Голямата река, сега бяха най-студените часове. И все пак главите и раменете на водните нимфи и главата на великия Воден бог с бурната му брада се показаха от водите. Отвъд тях, във всички ниви и гори, от дупките щръкнаха острите уши на зайците, сънливите глави на птиците се измъкнаха изпод крилете, бухали се обадиха, лисици извиха, таралежи изгрухтяха, дърветата се размърдаха. Из градове и села майки притиснаха по-силно рожбите към гърдите си и гледаха с подивели очи, докато кучета лаеха, а мъжете търсеха да запалят светлините. Далеч отвъд северната граница планинските великани надзърнаха през тъмните порти на замъците си.

Онова, което Луси и Сюзан видяха, бе нещо тъмно, което идва към тях от всички посоки. Отначало приличаше на черна мъгла, която се стеле по земята, след това — на разбунтували се морски вълни, които се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, и накрая придвижващите се видяха онова, което всъщност представляваше: тръгналите огромни гори. Сякаш всички дървета на света се бяха устремили към Аслан. Но колкото повече приближаваха, толкова по-малко приличаха на дървета и накрая всички — едни се кланяха, други се виеха, трети махаха с ръце за поздрав към Аслан — заобиколиха Луси и тя видя, че всъщност се намира сред множество от човекоподобни форми. Бледи девойки-брези отмятаха глави, жени-върби отстраняваха косите от лицата си, за да видят Аслан, царствените букове стояха и го наблюдаваха с възхищение, едри мъже-дъбове, стройни и меланхолични брястове и всякакви къпинови храсти (самите те тъмни, а веселите им съпруги натежали от плод) се кланяха, изправяха и пак се кланяха, като не преставаха да викат „Аслан! Аслан!“ с цялото разнообразие на гласовете си.