Клайв Луис - Принц Каспиан

Танцът на тълпите около Аслан (понеже отново всичко се превърна в танц) се завихри толкова бързо, че Луси се обърка. Така и не разбра откъде се появяваха хора, които съвсем скоро започнаха да подскачат весело сред дърветата. Един от тях, още съвсем юноша, наметнат единствено с еленова кожа и с венец от лозови листа на къдравите си коси, изглеждаше прекалено красив за момче, ако лицето му не беше така диво. Човек изпитваше чувството, както щеше да каже Едмънд след няколко дни, че: „Това е същество, в състояние да направи всичко, абсолютно всичко!“ То като че ли имаше много имена. Бромиъс, Басареъс и Рам бяха три от всичките. Съпровождаха го множество момичета, не по-малко диви от него. Няколко от тях, колкото и да е неочаквано, яздеха магарета. И всички се смееха и викаха: „Еуан, Еуан, е-у-е-у“.

— Това древният танц ли е, Аслан? — провикна се юношата. Очевидно беше така. Но всеки имаше различна представа как се изпълнява. На Луси й се стори, че играят на „Сляпа баба“. Нещата се усложняваха, защото един мъж на магаре — възрастен и изключително дебел — изведнъж се развика: „Нещо за ядене и пиене! Време е да хапнем и пийнем!“, при което падна от магарето. Околните се опитаха да го вдигнат, а самото магаре реши, че е попаднало в цирка, и се опита да изпълни номер, изправено на задните си крака. И през цялото време се появяваха все повече и повече лозови листа. Скоро освен лозовите листа се видяха и самите лози. Те се катереха по всичко. Плъзваха по краката на дърветата-хора и обвиваха вратовете им. Луси посегна с ръка да отметне косите си и откри, че всъщност отмята лозови клонки. Те покриха изцяло и магарето. Опашката му вече бе обвита и нещо тъмно се мерна между ушите му. Луси се загледа по-внимателно и видя, че е чепка грозде. А след това почти навсякъде се забелязваше грозде — и над главите им, и под краката им, и навсякъде наоколо.

— Нещо за хапване и пийване — викаше старецът.

Всички започнаха да ядат и каквито и оранжерии да имаш, никога не си вкусвал подобно грозде. Наистина превъзходно грозде — твърдо отвън, но изпълнено с разхлаждаща свежест и сладост, поставиш ли го в устата си. Момичетата, които и без това много обичаха грозде, не можеха да му се наситят. А сега го имаше в изобилие и никой не спазваше етикета за добро държание на масата. Навсякъде се мяркаха лепкави и изцапани пръсти й макар устата на всички да бяха пълни, се чуваше неспирен смях и провлачените викове „Еуан, е-у-е-у, Еуан, е-у-е-у.“ Изведнъж всички почувстваха, че играта (или каквото беше) и пиршеството трябва да свършат. Останали без дъх, те се строполиха на земята и извърнаха глави към Аслан, за да чуят какво ще им каже.

Точно в този момент слънцето изгряваше. Луси се сети нещо и прошепна на Сюзан:

— Знам кои са, Сюзан. Знам!

— Кои са?

— Момчето с дивото лице е Бакхус, а старецът на магарето е Силенус. Не си ли спомняш как навремето Тумнус ни разказваше за тях?

— Да, разбира се, но, Луси, аз…

— Какво?

— Нямаше да се чувствам в безопасност, ако бях срещнала Бакхус и цялата му дива свита от вакханки и Аслан не беше с нас.

— Напълно си права — съгласи се Луси.

Междувременно Тръмпкин и двете момчета пристигнаха при тъмния каменен свод на портала към вътрешността на хълма. Двата язовеца стражи (от тях Едмънд видя единствено белите петна по бузите) скочиха с оголени зъби и изръмжаха:

— Кой минава там?

— Тръмпкин — отвърна джуджето. — Водя от далечното минало Върховния крал на Нарния.

Язовците завряха носове в ръцете на момчетата.

— Най-после! — зарадваха се те. — Най-после!

— Дайте ни светлина, приятели — помоли Тръмпкин.

Язовците намериха факла точно до арката. Питър я запали и я подаде на Тръмпкин.

— Най-добре ММП да води — прецени той. — Ние не знаем пътя тук.

Тръмпкин пое факлата и навлезе в тунела — студено и тъмно място, което миришеше на мухъл. От време на време светлината на факлата огряваше някой прелитащ прилеп или множеството паяжини. Момчетата, прекарали на свеж въздух по-голямата част от времето, имаха чувството, че влизат в капан или затвор.

— Питър — прошепна Едмънд, — виж онези издълбани плетеници по стените. Не ти ли се струват много древни? А същевременно самите ние сме по-стари от тях. Когато за последен път бяхме тук, ги нямаше.

— Да — съгласи се Питър. — Това нещо може да накара човек да се замисли.

Джуджето вървеше напред: зави надясно, после — наляво, спусна се по някакви стълби и пак зави наляво. Най-сетне видяха светлина пред себе си — процеждаше се под някаква врата. И сега за пръв път чуха гласове — бяха стигнали до вратата на централната зала. Вътре звучаха разгневени гласове. Някой приказваше толкова високо, че приближаването на момчетата и джуджето не се чу.