Клайв Луис - Принц Каспиан

Каспиан следваше доктора по много коридори и няколко стълбища. Накрая през малка врата в купичката излязоха на площадка. От едната им страна се издигаха бойници, от другата започваше стръмен покрив. Под тях, потънали в сенки, се разстилаха градините на двореца. Над главите им грееха звездите и луната. От площадката минаха през втора врата (доктор Корнилиъс я отключи) към високата централна кула. Поеха по тъмно извито стълбище нагоре. Каспиан се вълнуваше много: за пръв път му позволяваха да влезе тук.

Дълго се изкачваха по стръмните стълби, но когато най-сетне стъпиха на покрива на кулата и Каспиан си възвърна дъха, прецени, че си е заслужавало. Далече вдясно, макар и не съвсем ясно, различи западните планини. Отляво проблясваше реката, а в царящата тишина чу водопада при Бобров бент, на половин километър далеч. Лесно разпозна и двете звезди, които бяха дошли да видят. Те висяха някак ниско в южната част на небето. Бяха толкова ярки, че приличаха по-скоро на две близки една до друга луни.

— Да не се сблъскат? — попита той разтревожен.

— Не, скъпи принце — успокои го докторът (говореше шепнешком). — Големите господари на горното небе знаят прекалено добре стъпките на танца им. Погледайте ги! Срещата носи късмет и означава големи добрини за тъжната Нарния. Тарва — лордът на Победата, поздравява Аламбил — дамата на Мира. Сега са най-близо една до друга.

— Жалко, че дърветата пречат отчасти! — съжали Каспиан. — Щяхме да ги наблюдаваме по-добре от западната кула, макар че не е толкова висока.

Почти цели две минути доктор Корнилиъс не отрони дума. Стоеше с приковани към Тарва и Аламбил очи. Накрая пое дълбоко дъх и се обърна към Каспиан:

— Ето. Видяхте нещо, което друг жив човек не е виждал, нито някога ще види. И сте прав: щяхме да наблюдаваме срещата им още по-ясно от по-малката кула. Доведох ви тук обаче по друга причина.

Каспиан погледна към учителя си, но качулката скриваше по-голямата част от лицето на доктора.

— Преимуществото на тази кула е — подхвана доктор Корнилиъс, — че под нас има шест празни стаи и високо стълбище със заключена врата в подножието. Така никой няма да чуе какво си приказваме.

— Ще ми кажеш онова, което премълча онзи ден ли? — полюбопитства Каспиан.

— Да. Но не забравяйте, че вие и аз никога не бива да разговаряме за тези неща на друго място. Можем да го правим само тук — на върха на голямата кула!

— Няма. Обещавам! — увери го Каспиан. — Но моля те, продължавай!

— Слушайте. Всичко, което сте чули за Стара Нарния, е истина. Тя не е страна на хора. Това е страната на Аслан, на ходещите дървета, на самодивите, фавните и сатирите, на джуджетата и великаните, на боговете и кентаврите, на Говорещите зверове. Именно срещу тях се е сражавал Каспиан Първи. Вие, телмарините, накарахте зверовете, дърветата и фонтаните да замлъкнат, избихте и прогонихте джуджетата и фавните, а сега се опитвате да заличите и спомена. Кралят не позволява дори да се говори за тях.

— О, как ми се ще да не сме го сторили — натъжи се Каспиан. — Но съм доволен, че всичко е истина, макар и да е приключило.

— Мнозина от твоята раса тайничко мислят същото — увери го доктор Корнилиъс.

— Но, докторе — прекъсна го Каспиан, — защо казваш, че са от моята раса? Нали и ти си телмарин?

— Мислиш ли?

— Е, поне си човек.

— Мислиш ли? — повтори докторът с по-плътен глас и в същия миг отметна качулката си. Каспиан ясно видя лицето му на лунната светлина.

Изведнъж на Каспиан му просветна пред очите и той си даде сметка, че отдавна е трябвало да се досети. Доктор Корнилиъс беше така дребен и дебел, а брадата му толкова дълга… В главата му се мярнаха едновременно две мисли. Едната го изпълни с ужас: „Той не е истински човек. Не е човек изобщо. Той е джудже и ме е довел тук, за да ме убие“, а втората го изпълни с радост: „Значи все още съществуват истински джуджета и най-после видях едно!“

— Е, най-накрая се досети — обади се доктор Корнилиъс. — Или почти се досети. Аз не съм чистокръвно джудже. Във вените ми тече човешка кръв. Много джуджета се спасиха след големите битки и продължиха да живеят. Обръснаха брадите си и обуха обувки с високи токове, преструваха се на хора, омесиха се с вас, телмарините. Аз съм едно от тях, само полуджудже и ако някои от моя род — истинските джуджета — все още живеят някъде по света, не се съмнявам, че ще ме презрат и нарекат предател. Но през всичките тези години ние нито за миг не забравихме нашия род и всички останали щастливи същества на Нарния, както и отдавна отминалите дни на свободата.