Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

— Капитан Райнс — строго каза Рипичийп, — никога не си казвал нещо, което до такава степен да не ти подобава. Не изпитвам приятелски чувства към съществото, но то е кръвен роднина на кралицата и докато е част от нашата група, за нас е въпрос на чест да го открием или да отмъстим за него, ако е мъртъв.

— Естествено, че трябва да го намерим, ако можем — уморено рече Каспиан. — Точно това е досадното. Това значи спасителен отряд и безкрай неприятности. Мътните го взели този Юстас!

Междувременно Юстас спеше ли спеше. Събуди го болка в ръката. Луната грееше през отвора на пещерата и постелката от съкровища сякаш бе станала по-удобна — всъщност той изобщо не я усещаше. Отначало се удиви на болката в ръката си, но след малко се сети, че гривната, която бе напъхал над лакътя си, странно се бе стеснила. Може би ръката му бе подпухнала, докато бе спал (беше лявата му ръка).

Той помръдна дясната си ръка, за да попипа лявата, но преди да бе мръднал и един сантиметър, спря и захапа ужасен устната си. Точно пред него и малко вдясно, където лунната светлина ярко огряваше пода на пещерата, съзря уродлива движеща се сянка. Позна тази сянка — беше лапа на дракон. Беше се раздвижила, когато премести ръка и спря, щом престана да мърда ръката си.

„Ама че съм глупак — помисли Юстас. — Разбира се, звярът е имал другар и той сега лежи до мен.“

За няколко минути той не посмя да мръдне мускулче. Видя две тънки струйки дим, които се издигаха пред очите му. Бяха черни на фона на лунната светлина и досущ като дима, който излизаше от ноздрите на другия дракон, преди да умре. Това бе толкова страшно, че Юстас затаи дъх. Двете струйки дим изчезнаха. Когато вече не можеше да сдържа дъха си, той издиша крадешком. Моментално двете струи дим се появиха отново. Но дори тогава не можа да се сети за истината.

След малко реши да се придвижи предпазливо наляво и да се опита да изпълзи от пещерата. Може би съществото е заспало — така или иначе това бе единственият му шанс. Разбира се, преди да тръгне наляво, той погледна в тази посока. О, ужас! Там също имаше драконска лапа.

Никой няма да обвини Юстас, че в този миг започна да плаче. Бе изненадан от големината на сълзите си като ги видя да се разливат върху съкровището пред него. Изглеждаха и странно горещи — от тях се вдигаше пара.

Но нямаше смисъл да плаче. Трябваше да се опита да изпълзи навън между двата дракона. Започна да протяга дясната си ръка. Отдясно предният крак и лапата на дракона направиха съвсем същото. Тогава реши да опита отляво. Крайникът на дракона от този страна също се задвижи.

Два дракона, по един от всяка страна, които имитират всяко негово движение! Нервите му не издържаха и накрая той сляпо се втурна навън.

Последва страхотно дрънчене и стържене, звънтеж на злато и тракане на камъни. Помисли, че и двамата го преследват. Не посмя да погледне назад и се затича към езерото. Изкривената форма на мъртвия дракон, легнал на лунната светлина, би била достатъчна да изплаши всекиго, но той почти не й обърна внимание. Идеята му беше да скочи във водата.

Но тъкмо когато стигна до ръба на езерото, се случиха две неща. Първо, осъзна като гръм от ясно небе, че тича на четири крака — и защо, за бога, постъпваше така? И второ, когато се надвеси над езерото, за момент помисли, че още един дракон го гледа от водата. В следващия миг обаче разбра истината. Драконското лице в езерото бе собственото му отражение. В това нямаше никакво съмнение. То се движеше, когато той се движеше, и отваряше и затваряше уста, докато той отваряше и затваряше неговата.

Докато спеше, беше се превърнал в дракон! Заспал в бърлогата на дракона с алчни, драконски мисли в главата си, той самият се бе преобразил в дракон!

Това обясняваше всичко. Нямало е два дракона до него в пещерата. Лапите отляво и отдясно са били неговите. Струйките дим са излизали от собствените му ноздри. Що се отнася до болката в лявата му ръка (или в това, което преди е било лявата му ръка), той видя какво е станало, като присви лявото си око. Гривната, паснала идеално на ръката му, докато беше момче, бе прекалено малка за дебелия чукан, който представляваше предният крайник на дракона. Тя се бе врязала дълбоко в люспестата му плът и от двете й страни се бяха образували туптящи подутини. Той захапа мястото с драконските си зъби, но не успя да я свали.

Въпреки болката първото му чувство беше облекчение. Вече нямаше от какво да се страхува. Самият той сега всяваше ужас и нищо на света не би се осмелило да го нападне освен рицар (и то не всеки). Сега вече можеше да си разчисти сметките и с Каспиан, и с Едмънд…