Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

Но престоят не беше приятен или само за кратко. Може би за пръв път през живота си започна да се чувства самотен. Отначало това чувство нарастваше постепенно. После се разтревожи дали няма да закъснее. Не се чуваше никакъв звук. Внезапно му дойде наум, че може би лежи тук от часове. Може би другите са си тръгнали! Може би нарочно са го оставили да се отдалечи само за да го оставят тук! Той панически скочи на крака и заслиза от билото.

Първо се опита да върви прекалено бързо. Подхлъзна се на стръмнината и се пързулна надолу. После реши, че падането го е отклонило наляво и че на идване бе видял урви от тази страна. Затова отново пое нагоре, максимално близо до мястото, откъдето бе паднал, и започна да слиза наново, като се придържаше към дясната си страна. След това нещата тръгнаха по-добре. Пристъпваше съвсем предпазливо, тъй като не виждаше на повече от метър пред себе си, а около него бе все така съвършено тихо. Не е приятно да пристъпваш предпазливо, когато вътрешният глас ти повтаря: „Бързай, бързай!“ С всеки миг у него се засилваше ужасната мисъл, че са го оставили сам. Ако познаваше поне малко Каспиан или Луси и Едмънд, естествено, щеше да е наясно, че никога не биха сторили такова нещо. Но той бе убедил себе си, че те са демони в човешки образ.

— Най-после! — възкликна Юстас, плъзгайки се по малките камъчета под краката си (по сипея, както му казват), когато се озова на равно. — А сега къде са дърветата? Отпред се вижда нещо тъмно. Е, струва ми се, че мъглата се вдига.

Наистина мъглата се вдигаше. Светлината растеше с всяка минута и го караше да премига. Накрая се проясни напълно. Намираше се в напълно непозната долина. Морето не се виждаше.

В същото време останалите се миеха в реката и се канеха да обядват и почиват. Тримата най-добри стрелци се бяха изкачили на хълма, северно от залива, и се завърнаха, натоварени с две диви кози, които вече се печаха на огъня. Каспиан бе наредил да свалят на брега бъчва със силно арченландско вино, което, преди да се пие, трябваше да се смеси с вода, за да стигне за всички. Засега работата вървеше добре и обядът минаваше весело. Чак след втората порция козе месо Едмънд внезапно попита:

— Къде е онзи мърльо Юстас?

В това време Юстас оглеждаше непозната долина. Бе толкова тясна и дълбока, а заобикалящите я брегове — толкова стръмни, че приличаше на огромен трап или окоп. Земята бе тревиста, макар и обсипана с камънаци, и тук-там Юстас видя черни изгорели петна като покрай железопътен насип през сухо лято. На около петнадесет метра от него проблясваше езеро е чиста и гладка вода. На пръв поглед в долината нямаше нищо друго — нито животни, нито птици, нито насекоми. Слънцето напичаше и над долината се извисяваха мрачни планински върхове и зъбери.

Естествено, Юстас разбра, че се е объркал в мъглата и е слязъл от другата страна на билото, затова веднага се обърна и понечи да тръгне обратно. Но щом погледна назад, потрепери. Очевидно по невероятна случайност бе намерил единствения възможен път надолу. Беше се спуснал по дълга затревена ивица земя, която бе ужасно стръмна и тясна, с пропасти от двете страни. Нямаше друг път за връщане. Но би ли могъл да тръгне сега, когато виждаше какво представлява пътеката? Главата му се завъртя само при мисълта за това.

Той се обърна отново, смятайки, че все пак би могъл да пийне вода от езерото. Но преди да пристъпи към долината, чу шум зад себе си. Беше много тих, но в пълната тишина му се стори твърде силен. За секунда той се вцепени на мястото, където бе застанал. После бавно извърна глава и погледна.

В долната част на скалата отляво се виждаше малка тъмна дупка — може би вход към пещера. От нея излизаха две тънки струйки дим. Ронливите камъни под тъмната кухина се движеха (това бе шумът, който дочу) сякаш нещо пълзеше в тъмнината зад тях.

Наистина нещо пълзеше. Още по-лошо, нещото пълзеше навън. Едмънд или Луси щяха да го познаят веднага, но Юстас не беше чел нито една от подходящите книги. Съществото, което изпълзя от пещерата, не се бе появявало дори във въображението му. Имаше дълга муцуна с оловен цвят, малки червени очи, дълго гъвкаво тяло без пера и козина, което се влачеше по земята, крака със стави, разположени, като на паяк, по-високо от гърба, хищни нокти, прилепови криле, които стържеха по камъните и дълга опашка. От двете му ноздри излизаха струйки дим. Юстас изобщо не се сети за думата дракон . Нито пък щеше да оправи нещата, ако му бе дошла наум.