Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

Но хубавото време не продължи дълго. Една вечер, когато Луси лениво наблюдаваше дългата бразда по вълните, оставяна от корабната кърма, забеляза огромна камара от облаци, които се трупаха на запад с изумителна скорост. После се разкъсаха и образуваха процеп, през който проникна светлина от жълтия залез. Вълните зад тях като че ли приемаха необичайни форми, а морето стана тъмножълтеникаво, като мръсен плат. Въздухът застудя. Корабът сякаш се движеше несигурно, все едно усещаше опасност зад себе си. В един миг платното беше отпуснато и безжизнено, а в следващия — издуто от бесен вятър. Докато Луси наблюдаваше всичко това и се чудеше дали в самия шум на вятъра не се е появила някаква злокобна промяна, Дриниан извика:

— Всички на палубата!

След миг моряците заработиха трескаво. Затвориха люковете към трюма, загасиха огъня в камбуза, покатериха се по вантите, за да приберат платното. Още не бяха свършили, когато бурята удари. На Луси и се стори, че точно пред носа на кораба се откри огромна морска долина и те слязоха дълбоко в нея — толкова дълбоко, че чак не й се вярваше. Сив исполински воден хълм, далече по-висок от мачтата им, тръгна срещу тях. Смъртта изглеждаше сигурна, но бяха изхвърлени на върха му. После корабът като че ли се завъртя. Цял водопад се изля на палубата и предната и задната й част се превърнаха в два острова, разделени от бурното море. Моряците на вантите се притиснаха към рейките, опитвайки се да усмирят платното. Едно скъсано въже, подето от вятъра, се изправи като ръжен.

— Слезте долу, мадам! — изрева Дриниан.

Тъй като знаеше, че в такъв момент мъжете и жените от сушата досаждат на екипажа, Луси се подчини. Не беше лесно. „Разсъмване“ страшно се наведе към щирборда и палубата заприлича на изправен покрив на къща. Тя трябваше да се изкатери до горния край на стълбата, като се държи за парапета, и после да се отдръпне, докато двама мъже се качиха по нея.

След това слезе колкото се може по-бързо. Добре, че вече се държеше здраво, защото едва стигнала до долния край на стълбата, още една вълна се стовари на палубата и стигна до раменете й. Тази вълна беше по-студена. После се втурна към вратата на каютата, влезе и за момент се скри от страховитата гледка. Остана обаче смесицата от скърцане, трясък, тътнеж, тракане, хлопане и свистене. Тук звуците бяха по-страшни, отколкото горе на палубата.

Това продължи през целия следващ ден и на последващия. Накрая вече никой не си спомняше какво е било, преди да започне. На руля трябваше винаги да има по трима души, които с общи усилия едва успяваха да поддържат някакъв курс. На помпата също винаги имаше хора. И нямаше почивка за никого, нищо не можеше да се сготви, нито да се изсуши, един моряк падна през борда и нито веднъж не видяха слънцето.

Когато всичко свърши, Юстас отбеляза следното в дневника си:

Първи ден от цяла вечност, в който мога да пиша. Тринайсет дни и нощи се носехме пред ураган. Знам това, защото ги броих внимателно, макар останалите да казват, че били само дванайсет. Представете си колко е приятно да потеглиш на опасно пътуване с хора, които дори не могат да броят както трябва! Прекарах ужасно, люшкан напред-назад от огромни вълни часове наред, обикновено мокър до кости, и без дори някой да направи опит да ни нахрани.

Няма смисъл да споменавам, че няма радио, нито дори ракети, с които да сигнализираме за помощ. Всичко доказва това, което не спирам да им повтарям: лудост е да се тръгне по море с такова скапано корито. Щеше да е достатъчно зле дори и да бях в компанията на нормални хора, а не на демони в човешки образ. Каспиан и Едмънд се държат жестоко с мен. В нощта, когато изгубихме мачтата (от нея остана само жалко парче), въпреки че изобщо не се чувствах добре, ме принудиха да изляза на палубата и да работя като роб. Луси наля масло в огъня, като каза, че Рипичийп копнеел да работи, само дето бил твърде дребен. Чудя се как не вижда, че всичко, което това зверче прави, е само за да се фука. Дори на нейната възраст тя би трябвало да има известно количество мозък. Днес най-после гадната лодка е отново хоризонтална, слънцето грее и всички спорим какво да правим по-нататък. Имаме достатъчно храна за шестнайсет дни. (Повечето обаче е отвратителна. Пилетата ги отнесе морето. Дори и да бяха останали, щяха да спрат да снасят заради бурята.) Най-голямата беда е водата. Две от бъчвите, изглежда, са се сцепили и са празни. (Нарнийска им работа!) С малки дажби, по половин литър на човек на ден, водата ще ни стигне за двайсет дни. (Има още много ром и вино, но дори те осъзнават, че от тях само повече се ожаднява.)