Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

Земя на хоризонта! Много висока планина далече на югоизток.

Планината става все по-голяма и по-ясна, но все още е много далече. Днес видях гларуси за пръв път от не знам кога.

Уловихме няколко риби и вечеряхме с тях. Хвърлихме котва към седем часа вечерта на дълбочина шест метра в един залив на планинския остров. Онзи идиот Каспиан не ни даде да слезем на брега, защото се мръквало и се страхувал от туземци и диви зверове. Раздадоха допълнителна дажба вода.

Юстас повече от всеки друг щеше да бъде въвлечен в събитията, очакващи ги на този остров, но те не могат да бъдат разказани с негови думи, защото след 11 септември той за дълго време забрави да си води дневника.

Настъпи утрото. Небето беше ниско и сиво, но въздухът бързо се стопли. Пътешествениците откриха, че се намират в залив, ограден с такива скали и зъбери, че приличаше на норвежки фиорд. Пред тях в средата на брега се виждаше равна местност, която бе гъсто обрасла с подобни на кедри дървета, и през нея течеше буен поток. По-нататък се извисяваше стръмнина, която завършваше с назъбен хребет, а отвъд нея — неясни тъмни планини, които стигаха до помътнелите облаци и скриваха върховете си в тях. По-близките скали от двете страни на залива бяха набраздени тук-там с бели линии, които всички решиха, че са водопади, макар че от това разстояние не се виждаше никакво движение, нито пък се чуваше шум. Наистина цялото място беше безмълвно, а водата в залива — гладка като стъкло. Тя отразяваше всяка подробност от скалите. Щеше да бъде красиво на картина, но в действителност бе доста потискащо. Този остров не бе гостоприемен към посетителите.

Целият екипаж на кораба слезе на сушата с две лодки и всички с наслада пиха, измиха се в реката, починаха си и се нахраниха. После Каспиан изпрати четирима души обратно да пазят кораба и работата за деня започна. Имаше хиляди неща за вършене. Трябваше да пренесат бъчвите на сушата, при възможност да оправят повредените, а годните да напълнят с вода; необходимо бе също да отсекат дърво — бор, ако намереха такъв — и да направят нова мачта; да закърпят платната; да организират ловна дружина, която да набави какъвто дивеч се въдеше на този остров; да изперат и закърпят дрехите, както и да се поправят многото дребни повреди по кораба. Защото самият „Разсъмване“ — а това бе съвсем явно сега, когато го виждаха от разстояние — трудно можеше да се разпознае като същия внушителен кораб, който бе потеглил от Малкия пристан. Той бе осакатен, потъмнял съд, който лесно можеше да бъде сбъркан с останки от корабокрушение. Капитаните и екипажът не бяха в по-добър вид — облечени в дрипи, отслабнали, бледи, със зачервени от недоспиване очи.

Юстас лежеше под едно дърво и слушаше как останалите обсъждат всички тези планове. Сърцето му се сви. Нямаше ли да има почивка? Явно през първия им ден на дългоочаквания остров щеше да има тежък труд, също както на кораба. Тогава му дойде прекрасна идея. Никой не го гледаше — всички дърдореха за кораба, сякаш наистина обичаха противната лодка. Защо ли просто не се отдалечи? Ще се разходи из вътрешността на острова, ще намери някое прохладно, проветриво място горе в планината, ще се наспи хубаво и ще се върне при останалите чак след като работата за деня приключи. Той смяташе, че това ще му се отрази добре. Но щеше много да внимава и да не изпуска от поглед залива и кораба, за да е сигурен за обратния път. Не искаше да го оставят на този остров.

Планът беше пуснат в действие веднага. Юстас тихичко се надигна от мястото си и се отдалечи сред дърветата. Внимаваше да върви бавно и привидно безцелно, та ако някой го види, да си помисли, че просто е тръгнал да се поразтъпче. Бе изненадан колко бързо шумът от разговорите стихна зад гърба му и колко тиха, топла и тъмнозелена стана гората. Скоро реши, че може да пробва и по-бърза и смела крачка.

Скоро се озова извън гората. Теренът пред него рязко стана стръмен. Тревата бе суха и хлъзгава, но проходима, ако използваше не само краката, но и ръцете си. Юстас се задъхваше и често бършеше челото си, но упорстваше и не спираше равномерния си ход. Това, между другото, показва, че новият му начин на живот, колкото и да не го подозираше, вече му се бе отразил добре — старият Юстас, този на Харолд и Алберта, би се отказал да се изкачва след по-малко от десет минути.

Бавно и с няколко почивки достигна билото. Тук бе очаквал да има изглед към вътрешността на острова, но облаците вече бяха надвиснали по-близко и към него се носеха вълни от мъгла. Той седна и погледна назад. Беше се изкачил толкова високо, че заливът под него изглеждаше малък и докъдето поглед стигаше се виждаше море. После планинската мъгла го обгърна целия. Беше гъста, но не студена. Той полегна на тревата, обърна се и няколко пъти, за да изпробва в кое положение ще му е най-удобно.