Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

Но може би, ако знаеше нещо за драконите, щеше да се изненада донякъде от поведението на този дракон. Съществото не седна на задните си крака и не размаха криле, нито пък избълва пламъци от устата си. Димът от ноздрите му приличаше на дима от огън, който няма да гори дълго. Драконът, изглежда, не забеляза Юстас. Движеше се бавно към езерото — бавно и с многобройни спирания. Дори в страха си Юстас почувства, че това бе старо и тъжно същество. Зачуди се дали смее да хукне към пътеката. Но ако вдигнеше шум, драконът може би щеше да го забележи и да се оживи. Може би само се преструваше. Така или иначе, какъв смисъл имаше да се мъчи да избяга от същество, което може да лети?

Звярът стигна до езерото и плъзна ужасяващата си люспеста брадичка по камъните. Преди да отпие, от него се откъсна силен дрезгав звук или вик, подобен на дрънчене. След няколко гърча той се търкулна настрани и застина с един крак във въздуха. От широко отворената му уста изтече малко тъмна кръв. Димът от ноздрите му почерня за миг и после изчезна във въздуха. Друг не се появи.

Юстас дълго не се осмели да помръдне. Може би това беше някакъв номер на звяра, с който примамваше жертвите си. Но не можеше да чака вечно. Направи крачка напред, после — две крачки, и отново спря. Драконът остана неподвижен. Юстас забеляза, че червеният пламък в очите на звяра бе угаснал. Накрая се приближи до него — сега вече бе съвсем сигурен, че е мъртъв. Треперещ, той го докосна. Нищо не се случи.

Облекчението бе толкова силно, че Юстас едва не се изсмя на глас. Почувства се сякаш беше влязъл в битка с дракона и го бе убил, а не просто бе гледал как умира. Той го прескочи и отиде до езерото да пие вода, защото жегата ставаше непоносима. Не се изненада, когато чу гръмотевица. Почти веднага след това слънцето се скри и преди да отпие, от небето вече падаха едри капки дъжд.

Климатът на този остров беше много неприятен. За по-малко от минута Юстас беше мокър до кости и полуослепял от дъжда, какъвто в Европа не вали. Нямаше смисъл да опитва да се изкатери обратно, докато валеше така. Той хукна към единствения подслон, който видя — пещерата на дракона. Там легна и се опита да си поеме дъх.

Повечето от нас знаят какво трябва да очакват от бърлогата на един дракон, но както казах преди малко, Юстас беше чел само неподходящи книги. В тях пишеше много неща за износ, внос, правителства и разходи, но по отношение на драконите информацията бе незадоволителна. Ето защо той бе така удивен от повърхността, на която бе легнал. Части от нея бяха прекалено остри, за да са камъни, и прекалено корави, за да са тръни, а имаше също и многобройни кръгли и плоски неща, които звънтяха, щом помръднеше. Светлината от отвора на пещерата беше достатъчна, за да може да разгледа. И естествено Юстас откри същото, което всеки от нас можеше да му каже предварително — съкровище. Там имаше корони (именно те бяха острите неща), монети, пръстени, гривни, чаши, чинии и скъпоценни камъни.

За разлика от повечето момчета Юстас никога не би мислил особено за съкровища, но веднага прозря ползата, която би имал от откритото в този нов свят, където бе попаднал по най-глупавия начин — през картината в спалнята на Луси вкъщи. „Тук няма никакви данъци — рече си той — и не е необходимо да предавам съкровищата на държавата. С част от тези неща мога да си изкарам прилично тук или може би в Калормен. Струва ми се, че това е най-малко превзетата страна в този свят. Чудя се колко ли мога да нося? Тази гривна например — камъните на нея сигурно са диаманти — ще си я сложа на китката. Голяма ми е, но не и ако я дръпна нагоре над лакътя си. Сега да си напълня джоба с диаманти — по-лесно е от златото. Кога ли ще спре този адски дъжд?“

Той се домъкна до една по-малко неудобна част от купа, където имаше предимно монети, и седна да чака. Но след силна уплаха, особено ако уплахата е била предшествана от разходка в планината, човек е много изморен. Юстас заспа.

Докато спеше дълбоко и хъркаше, останалите бяха свършили обяда си и почваха сериозно да се притесняват за него. Те викаха: „Юстас! Юстас! Ехо!“, до прегракване, а Каспиан наду рога си.

— Не е някъде наблизо, иначе щеше да чуе това — каза Луси пребледняла.

— Да пукне дано това момче — рече Едмънд. — Защо му е притрябвало да се измъква?

— Трябва да сторим нещо! — настоя Луси. — Може да се е изгубил или да е паднал в дупка, или да е пленен от туземци.

— Или убит от диви зверове.

— Според мен толкова по-добре, ако е така — промърмори Райнс.