Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

— Защо ли така си клати главата? — зачуди се Едмънд.

— А сега кима — забеляза Каспиан.

— Нещо капе от очите му — каза Дриниан.

— О, не виждате ли, че плаче — извика Луси. — Това са сълзите му.

— Не бих се доверил на това, мадам — рече Дриниан. — Така правят и крокодилите, за да ти отвлекат вниманието.

— Поклати си главата, когато каза това — отбеляза Едмънд. — Все едно иска да каже „Не!“. Виж, пак го направи.

— Мислите ли, че разбира какво си говорим? — запита Луси.

Драконът закима енергично.

Рипичийп се смъкна от рамото на Луси и пристъпи напред.

— Драконе — разнесе се пискливият му глас, — разбираш ли човешка реч?

Драконът кимна.

— А можеш ли да говориш?

Той поклати глава.

— Тогава няма смисъл да те питаме каква работа имаш тук — заключи Рипичийп. — Но ако си съгласен да се закълнеш в приятелство към нас, вдигни предния ляв крак над главата си.

Драконът изпълни това, но тромаво, защото този крак му беше изранен и подут от златната гривна.

— Ей, вижте! — извика Луси. — Нещо не е наред с крака му. Горкият, може би затова плаче. Може да е дошъл при нас, за да го излекуваме, също както Андрокъл и лъва.

— Внимавай, Луси! — предупреди Каспиан. — Това е много умен дракон, но може да ни лъже.

Но Луси вече бе изтичала към дракона. Следваше я Рипичийп толкова бързо, колкото можеха да тичат късите му крачета. След това дойдоха и момчетата с Дриниан.

— Покажи ми болната си лапичка — подкани го Луси. — Може би ще мога да я излекувам.

Драконът, който преди беше Юстас, протегна изранения си крак с радост. Спомни си как, преди да се превърне в дракон, лекарството на Луси го бе излекувало от морската болест. Но бе разочарован. Вълшебната течност намали подутината и облекчи болката, но не можа да разтвори златото.

Сега всички се бяха събрали да наблюдават операцията, но Каспиан внезапно възкликна:

— Вижте това!

Той гледаше гривната.

— Какво да видим? — попита Едмънд.

— Вижте герба върху златото — отговори Каспиан.

— Малък чук с диамант над него като звезда — каза Дриниан. — Ей, ами че аз съм го виждал и преди.

— Виждал си го? Разбира се, че си го виждал. Това е гербът на една велика нарнийска фамилия. Гривната е на лорд Октесиан!

— Злодей такъв! — обърна се Рипичийп към дракона. — Да не си изял нарнийския благородник?

Драконът заклати енергично глава.

— Или може би — започна Луси — това е лорд Октесиан.

— Не е задължително да е нито едно от двете — каза Едмънд. — Всички дракони събират злато. Но мисля, че можем с доста голяма сигурност да твърдим, че Октесиан не е стигнал по-далече от този остров.

— Лорд Октесиан ли си? — обърна се Луси към дракона и, след като той тъжно поклати глава, продължи: — А омагьосан ли си? Искам да кажа, омагьосан човек ли си?

Той закима с всичка сила.

Тогава някой изрече (след това спореха дали Едмънд или Луси):

— Да не би… да не би случайно да си Юстас?

И Юстас кимна със страшната си драконска глава, заудря с опашка в морето и всички побягнаха (някои от моряците с възклицания, които няма да напиша тук) от огромните парещи сълзи, потекли от очите му.

Луси се опита да го утеши и дори събра кураж да го целуне по люспестото лице, а почти всички останали промърмориха: „Какъв лош късмет!“ Неколцина увериха Юстас, че няма да го оставят, а мнозина споменаха, че сигурно има някакъв начин да се развали магията. Разбира се, всички горяха от нетърпение да чуят историята му, но той не можеше да говори. Неведнъж през следващите дни Юстас се опитваше да им я напише на пясъка. Но така и не успя. Не знаеше как да разказва (понеже не беше чел подходящите книги), а и огромните драконски лапи, които се налагаше да използва, никога не се бяха учили да пишат и със сигурност не бяха създадени за писане. В резултат на това нито веднъж не можа да стигне до края на историята преди да дойде приливът и да отмие всичко написано с изключение на тази част, която вече бе настъпил или без да иска бе размазал с опашката си. Всичко, което можеше да се прочете, бе нещо такова (точките обозначават размазаните от него места):

Одидох да сп… акн… акрн… пещера на дракон, щото беше умрял… алеше сил… Събудих се и не мож… да си вдигна рката… Мътните го взели…

За всички беше ясно — откакто бе станал дракон, характерът на Юстас се бе променил към добро. Той непрекъснато искаше да помага. Литна над острова и откри, че целият е покрит с планини и се обитава само от диви кози и стада диви свине. За попълване запасите на кораба той донесе много убити животни. Освен това беше много хуманен убиец — можеше да убие животното с един удар на опашката си така, че то да не разбере. Разбира се, изяде няколко от тях, но винаги се усамотяваше, защото като дракон обичаше месото сурово, а не можеше да понесе другите да гледат тази кръвожадна сцена. Един ден пристигна уморен, но доволен, защото донесе в лагера високо борово дърво, от което можеше да се направи главната мачта. Вечер, ако захладнееше, както понякога ставаше след обилен валеж, той бе опора за всички. Цялата дружина идваше и сядаше с гръб към горещото му тяло — топлеха се и се сушаха. А само едно кълбо от огнения му дъх можеше да разпали и най-упорития огън. Понякога Юстас си избираше неколцина, които качваше на гърба си и политаше с тях. Така те се любуваха на преминаващите под тях зелени склонове, на скалистите височини, тесните, подобни на ровове долини. Виждаха и далече на изток тъмносиньо петънце на фона на синия хоризонт, което може би беше суша.