Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

Непознатото чувство да бъде харесван и още повече — да харесва други хора, караше Юстас да не се отчайва. Защото беше много потискащо да е дракон. Потреперваше всеки път, когато видеше отражението си, летейки над някое планинско езеро. Мразеше огромните си прилеповидни криле, трионообразния ръб на гърба си и жестоко извитите нокти. Почти се страхуваше да остане сам със себе си, но се срамуваше да бъде и с другите. Вечер, когато не го използваха за грейка, той се измъкваше от лагера и лягаше свит на кълбо, като змия, между морето и гората. Тогава, за голяма изненада, Рипичийп бе най-верният му другар. Благородната Мишка се оттегляше от веселата компания край лагерния огън и сядаше до главата на дракона откъм подветрената страна, за да не идва към него димният му дъх. После обясняваше, че случилото се с Юстас е поразителен пример за неумолимото въртене на колелото на Съдбата и ако можеше да му дойде на гости в Нарния (всъщност това бе дупка, а не къща и главата на дракона, да не говорим за тялото му, нямаше да може да влезе в нея), би му дал повече от сто примера за императори, крале, херцози, рицари, поети, влюбени, астрономи, философи и магьосници, които от благоденствие попадат в най-злочести беди като мнозина се отървават от тях и живеят щастливо дълги години. Едва ли в този момент това изглеждаше особено утешително за Юстас, но бе направено с най-добри намерения и той никога не го забрави.

Разбира се, съществуваше проблемът, надвиснал като облак над главите им, какво да сторят със своя дракон, когато се приготвят за път. Опитваха се да не говорят за това пред него, но той не можеше да не дочуе неща като: „Дали ще се побере на едната страна на палубата? Ще трябва да преместим всички хранителни запаси на другата страна на трюма, за да има равновесие?“, или „Дали няма да можем да го теглим по вода?“, или „Дали ще може да лети след нас?“, но най-често се чуваше „Как ще го храним?“. И на горкия Юстас му ставаше все по-ясно, че от първия ден, в който стъпи на борда на кораба, е бил непрестанно в тежест на другите и че сега представляваше още по-голяма тежест. Тази мисъл се врязваше в съзнанието му така, както гривната се впиваше в предния му крак. Знаеше, че като я хапе с големите си зъби, влошава нещата още повече, но не можеше да се сдържи, особено ако нощта бе гореща.

Една сутрин Едмънд се събуди много рано. Беше около шестия ден след като хвърлиха котва на Острова на дракона. Едва се развиделяваше. Стволовете на дърветата се очертаваха като огромни сенки. Докато се разсънваше, му се стори, че чува някой да се движи, затова се повдигна на лакът и се огледа. Видя му се тъмна фигура, която се движеше откъм морето. Това, което му дойде наум, бе: „Защо сме толкова сигурни, че на този остров няма туземци?“ После реши, че това е Каспиан — беше с неговия ръст. Ала Каспиан спеше до него и не бе помръдвал. Едмънд провери дали мечът му е на мястото си и стана да разследва случая.

Той слезе безшумно до края на гората. Тъмната фигура бе все още там. Сега видя, че е твърде дребна, за да бъде Каспиан и твърде едра, за да бъде Луси. Непознатият не побягна. Едмънд изтегли меча си и тъкмо щеше да го предизвика, когато непознатият каза с тих гласец:

— Ти ли си, Едмънд?

— Да. Ти кой си?

— Не ме ли познаваш? — рече другият. — Това съм аз, Юстас.

— Боже мой! — възкликна Едмънд. — Точно така! Скъпи приятелю…

— Шт! — каза Юстас и залитна, сякаш щеше да падне.

Едмънд го хвана и рече:

— Ей, какво ти е? Болен ли си?

Юстас мълча толкова дълго, че Едмънд си помисли, че е загубил съзнание, но накрая каза:

— Беше отвратително. Ти не знаеш… но сега всичко е наред. Може ли да поговорим някъде? Не искам да виждам останалите. Още не!

— Да, добре, където кажеш — съгласи се Едмънд. — Можем да идем да седнем на онези скали там. Слушай, наистина се радвам да те видя в… ъ-ъ… нормалния ти вид. Сигурно си се чувствал ужасно през цялото време.

После отидоха до скалите и седнаха с лице към залива. Небето избледняваше и звездите гаснеха, с изключение на една много ярка звезда, разположена ниско над хоризонта.

— Няма да ти разказвам как се превърнах в… в дракон, докато не кажа и на другите и приключа с това — каза Юстас. — Между другото, дори не знаех, че това е дракон, докато не ви чух да казвате думата, когато се появих на следната сутрин. Искам да ти разкажа как престанах да бъда дракон.

— Давай! — насърчи го Едмънд.

— Ами, снощи бях по-нещастен от всякога. И тази гадна гривна ми причиняваше болка като не знам какво…