Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

Около пет дни духа южен-югозападен вятър и те не видяха никаква суша, нито риби, нито гларуси. После един ден валя чак до следобед. Юстас изгуби две партии шах от Рипичийп и взе да прилича на предишния неприятен образ, а Едмънд заяви, че предпочита да бяха заминали за Америка със Сюзан. Тогава Луси погледна през прозорците на кърмата и каза:

— Хей, мисля, че спира да вали. А какво е това?

При тези думи всички се покатериха на задната палуба и откриха, че дъждът е спрял и че Дриниан, който бе на вахта, също бе вперил поглед в някакъв предмет зад кърмата. Или по-скоро в няколко предмета. Те приличаха малко на гладки кръгли камъни — една цяла редица с разстояние помежду им около петнадесет метра.

— Не може да са скали — тъкмо казваше Дриниан, — защото не бяха там преди пет минути.

— А едно от тях току-що изчезна — извика Луси.

— Да, а едно друго се показа — добави Едмънд.

— И то по-близо — уточни Юстас.

— Гръм и мълнии! — възкликна Каспиан. — Цялото нещо се движи насам.

— И то с много по-голяма скорост, отколкото ние можем да плаваме, сир — рече Дриниан. — Ще се изравни с нас след минута.

Всички затаиха дъх, защото не е много приятно да бъдеш преследван от неизвестен предмет нито на сушата, нито в морето. Но този предмет се оказа нещо далече по-опасно, отколкото можеха да подозират. Изведнъж, на разстояние от бакборда само половин игрище за крикет, от водата се подаде страховита глава.

На цвят бе зелено-розова с лилави петна — освен по местата, където имаше залепнали миди — и с формата на конска глава, само че без уши. Очите й бяха огромни — пригодени за гледане в мрачните дълбини на океана, а устата й бе пълна с двойни редици остри зъби като на риба. Тя бе закрепена на нещо, което те отначало помислиха, че е огромна шия, но след като от нея се показа все по-голяма и по-голяма част, всички разбраха, че не е шия, а тяло. Пред очите им бе съществото, което мнозина неразумно бяха пожелавали да видят — Морската змия. Гънките на огромната й опашка се виждаха надалеч и се показваха на равни разстояния на повърхността. А в този миг главата й се извисяваше по-високо от мачтата.

Моряците се втурнаха към оръжията си, но нищо не можеше да се стори — чудовището бе извън обсега им.

— Стреляйте! Стреляйте! — извика главният стрелец.

Неколцина се подчиниха, но стрелите отскочиха от кожата на Морската змия, сякаш бе обкована с желязо. После в продължение на една страшна минута всички останаха неподвижни, вперили поглед в очите и устата й и зачудени къде ли ще нападне.

Но тя не нападна. Вместо това изравни главата си с рейката на мачтата. Сега главата й бе точно зад наблюдателницата. Тя продължи да се протяга все повече, докато достигна до десния фалшборд. После започна да се спуска… не към пълната с хора палуба, а обратно във водата така, че целият кораб бе под дъгата на змията. Почти веднага тази дъга взе да намалява — дори на щирборда Морската змия почти допираше корпуса на „Разсъмване“.

Тогава Юстас (който с пълна сила се бе опитвал да се държи добре, докато дъждът и шахът не го извадиха от равновесие) извърши първата храбра постъпка в живота си. Носеше меч, взет назаем от Каспиан. Когато тялото на змията се доближи достатъчно до щирборда, той със скок се озова на фалшборда и започна да удря по него с всичка сила. Вярно, не постигна нищо, освен че строши на парчета втория меч на Каспиан, но за начинаещ постъпи много добре.

Останалите щяха да направят същото като него, ако в този момент Рипичийп не бе извикал:

— Не се бийте! Бутайте!

Бе толкова необичайно за Мишката да съветва някого да не влиза в бой, че дори в този страшен миг всички погледи се обърнаха към него. И когато той скочи на фалшборда пред змията, опря мъничкия си космат гръб в огромното люспесто и слузесто тяло и започна да бута с всичка сила, доста хора разбраха какво иска да каже и се впуснаха към двете страни на кораба, за да направят същото. След минута, когато Морската змия показа главата си отново — този път от страната на бакборда — и обърна гръб към тях, вече всички разбраха.

Звярът бе направил от тялото си примка около „Разсъмване“ и започваше да я затяга. Когато я затегнеше докрай — прас! — от кораба щяха да останат само плаващи клечки и тогава тя щеше да ги измъква от водата един по един. Единственият им шанс бе да избутат примката докато се плъзне през кърмата, или, иначе казано, да избутат кораба напред извън примката.

Естествено, Рипичийп не би имал силата да стори това сам — по-скоро би вдигнал на ръце катедрала, — но падна полумъртъв от усилие, преди останалите да го избутат настрана. Целият екипаж на кораба освен Луси и Мишката (която вече губеше съзнание) се нареди в две дълги редици по дължината на фалшборда, като гърдите на всеки се опираха в гърба на предния, така че тежестта на цялата редица падаше върху последния човек. Бутаха на живот и смърт. В продължение на няколко омаломощаващи секунди (които приличаха на часове) не се случи нищо. Запращяха стави, закапа пот, въздухът излизаше от дробовете им със сумтене и пъшкане. Тогава усетиха, че корабът помръдна. Видяха, че примката на змията се бе отдалечила от мачтата. Ала видяха също, че дъгата се бе смалила. Сега наближаваше истинската опасност. Ще могат ли да я прехвърлят през задната палуба, или вече бе прекалено тясна? Да… имаше достатъчно място. Тя премина, допирайки перилата на палубата. Десетина души скочиха на задната палуба. Така беше много по-добре. Тялото на Морската змия бе толкова ниско, че те можаха да се наредят в редица напречно на палубата и да бутат един до друг. В тях се появи надежда, но внезапно си припомниха високата гравирана кърма на „Разсъмване“. Там бе опашката на дракона. Щеше да е невъзможно да прекарат звяра над нея.