Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

— Донесете брадва! — дрезгаво се провикна Каспиан. — И не спирайте да бутате!

Луси, която знаеше къде се намира всичко на кораба, го чу от мястото си на средната палуба. За секунди тя вече се бе върнала от трюма и носеше брадвата, като изкачваше презглава стълбата до задната палуба. Тъкмо когато стигна догоре, се чу силен шум от трошене като от падащо дърво. Корабът се разлюля и се стрелна напред. Точно в този миг, дали защото бутаха Морската змия с всичка сила, или защото тя взе глупавото решение да затегне примката, цялата декоративна кърма се отчупи и корабът бе свободен.

Останалите бяха прекалено изтощени и не забелязаха онова, което видя Луси. На няколко метра след тях примката от тялото на Морската змия бързо се смали и изчезна с плясък. Луси винаги казваше (естествено, в онзи момент тя бе много развълнувана и може само да си е въобразявала), че е видяла на лицето на съществото израз на идиотско задоволство. Сигурно е, че това бе едно крайно неинтелигентно животно, тъй като вместо да преследва кораба, извърна глава и започна да души по продължение на тялото си, сякаш очакваше да намери там останките от „Разсъмване“, но корабът бе вече далече напред, подет от свежия вятър. Мъжете лежаха и седяха задъхани и охкащи навсякъде по палубата. Не след дълго вече можеха да говорят за случилото се, а след още малко — и да се смеят. Когато раздадоха ром, дори извикаха „Ура!“ и всички похвалиха Юстас за храбростта (въпреки че не бе помогнала особено), както и Рипичийп.

След тази случка плаваха още три дни и не видяха нищо друго освен море и небе. На четвъртия ден вятърът задуха от север и морето взе да се вълнува. Преди следобеда вече почти се бе превърнал в ураган. В същото време обаче те забелязаха суша от страната на бакборда.

— С ваше позволение, сир — рече Дриниан, — ще се опитаме да стигнем с гребане до подветрената страна на залива и там да хвърлим котва, докато всичко това свърши.

Каспиан се съгласи, но гребането срещу вятъра се оказа продължително и доближиха сушата едва вечерта. С последните слънчеви лъчи навлязоха в естествен пристан и хвърлиха котва. Тази нощ никой не слезе на брега. На сутринта откриха, че се намират сред залив в неравна местност, покрита с растителност. Мястото изглеждаше самотно. Издигаше се и преминаваше в скалист връх. От ветровития север отвъд самия му край бързо прииждаха облаци. Моряците свалиха лодката и я натовариха с всички изпразнени бъчви.

— От кой поток ще налеем вода, Дриниан? — попита Каспиан, седнал на кърмата на лодката. — Струва ми се, че в залива се вливат два.

— Няма кой знае какво значение, сир — отвърна Дриниан. — Но според мен разстоянието е по-кратко до този от щирборда. Да изберем източния поток.

— Ето сега ще завали — рече Луси.

— И още как — възкликна Едмънд, защото вече валеше като из ведро. — Вижте, нека да идем до другия поток. Там има дървета и ще намерим някакъв подслон.

— Да, хайде наистина — съгласи се Юстас. — Няма смисъл да се мокрим повече, отколкото е необходимо.

Ала Дриниан през цялото време насочваше лодката в посоката на щирборда също като някой шофьор-досадник, който продължава да кара с пълна скорост, докато му обяснявате, че е сбъркал пътя.

— Те са прави, Дриниан! — каза Каспиан. — Можеш да завиеш и да поемем към западния поток.

— Както желае Ваше величество — съгласи се малко троснато Дриниан. Предишния ден беше имал неприятности с времето, а и не обичаше да получава съвети от хора, които не разбират от мореплаване. Все пак смени курса на лодката и, както се оказа по-късно, добре, че направи така.

Докато привършваха с пълненето на бъчвите, дъждът спря. Каспиан заедно с Юстас, двамата Певънзи и Рипичийп решиха да се разходят до върха на хълма и да огледат наоколо. Изкачването бе трудно, защото вървяха по остра трева и пирен. Не видяха нито хора, нито животни, с изключение на няколко гларуса. Когато се изкачиха на върха, видяха, че островът бе съвсем малък — не повече от двадесет акра. От тази височина морето изглеждаше по-голямо и по-безлюдно, отколкото от палубата на „Разсъмване“, пък дори и от наблюдателницата му.

— Знаеш ли, това е лудост — прошепна Юстас на Луси, загледан към хоризонта на изток. — Да плаваш все по-нататък и по-нататък към това, без ни най-малка представа докъде може да стигнеш! — но той каза това по навик, а не злобно, както щеше да го направи преди.

На билото ставаше студено — вятърът продължаваше да духа с нови сили от север.