Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

Беше ранен следобед, когато хвърлиха котва в просторен залив и слязоха на сушата. Този остров бе съвсем различен от всички, които бяха виждали дотогава. След като прекосиха песъчливия бряг, видяха пред себе си обширни ливади с толкова гладка и подрязана трева, сякаш се намираха пред голяма английска къща с десетина наети градинари. За тяхно учудване навсякъде бе тихо и мястото изглеждаше необитаемо. Многобройните дървета растяха на еднакво разстояние едно от друго и по тях нямаше счупени клони, нито по земята — листа. Понякога се чуваше гукането на гълъби, но никакъв друг шум.

След малко те стигнаха до дълга, права и покрита с пясък алея. По нея нямаше нито един плевел. От двете й страни растяха дървета. В далечината, на другия край на пътя, се мержелееше на следобедното слънце къща — продълговата, сива и мълчалива.

Почти веднага щом тръгнаха по пътеката, Луси забеляза, че в обувката й има камъче. В такова непознато място може би щеше да е по-разумно да помоли другите да я изчакат, докато го извади. Но тя не го направи. Просто тихичко изостана и седна да свали обувката си. Връзката й се завърза на възел.

Развърза възела, но останалите вече бяха се отдалечили. А докато извади камъчето и обуе обувката, вече не ги виждаше. В този момент Луси чу шум, който не идваше откъм къщата.

Тя дочу тропане. Звучеше сякаш десетина здрави работници удряха с всичка сила по земята с големи дървени чукове. Освен това се приближаваше много бързо. Луси вече седеше с гръб, подпрян на едно дърво, и понеже не можеше да се покатери на него, нямаше какво друго да прави, освен да се притаи и да се притиска към ствола с надеждата, че няма да я забележат.

„Троп-троп-троп…“ Каквото и да бе това, сигурно вече беше много близо, защото тя усещаше как земята се тресе. Но нищо не се виждаше. Помисли си, че съществото — или съществата — вече сигурно са точно зад нея. Но после чу тропане по пътеката точно пред нея. Разбра, че е на пътеката не само по звука, но и защото видя как пясъкът се разпръсква като от силен удар. Само че не виждаше никой да го удря! После топуркащите шумове се сляха на около десетина метра по-нататък и внезапно спряха. Тогава се разнесе Гласа.

Беше наистина много страшно, защото Луси още не виждаше абсолютно никого. Цялата околност, подобна на парк, продължаваше да изглежда все тъй тиха и спокойна, както когато слязоха на сушата. А Гласа каза следното:

— Приятели, сега е нашият шанс.

Моментално цял хор от гласове отвърна:

— Чуйте го само! Нашият шанс е сега, каза той. Браво, Вожде! Никога не си казвал нещо по-вярно.

— Според мен — продължи Гласа — трябва да слезем на брега между тях и лодката им. Нека всеки да е въоръжен и нащрек. Ще ги хванем, докато се опитват да отплават.

— Ей, точно така! — извикаха останалите гласове. — Никога не си предлагал по-добър план, Вожде! Само така! Това е най-добрият възможен план.

— По-живо тогава, приятели, по-живо — рече Гласа. — Хайде, да тръгваме!

— Пак си прав, Вожде! — откликнаха другите. — По-добра заповед от тази не може да има. Точно това щяхме да предложим и ние. Да тръгваме!

Веднага след това тропотът се възобнови. Отначало бе много силен, но скоро отслабна и замря в посока към морето.

Луси разбра, че няма време да седи и да се чуди какви са тези невидими същества. Щом топуркането изчезна, тя скочи и побягна по алеята след другите колкото можеше по-бързо. Трябваше да ги предупреди на всяка цена.

Докато ставаше всичко това, другите вече бяха стигнали до къщата. Тя не бе висока — едва на два етажа — и бе направена от прекрасен глинест варовик. Беше с много прозорци и отчасти покрита с бръшлян. Навсякъде бе толкова тихо, че Юстас каза:

— Мисля, че няма никой.

Каспиан обаче му посочи издигащия се дим от комина.

Широката порта бе отворена и те влязоха през нея в павирания двор. Чак тук намериха нещо, подсказващо, че около този остров витае… загадъчност. В средата на двора имаше помпа, а на нея бе закачена кофа. В това нямаше нищо необичайно. Но дръжката на помпата се движеше нагоре и надолу, макар че наоколо не се виждаше никой.

— Тук има някакво вълшебство — прошепна Каспиан.

— Някаква машинка! — рече Юстас. — Най-после сме попаднали в цивилизована страна.

В този миг Луси пристигна задъхана в двора. Тихичко се опита да им предаде каквото бе чула. И когато свърши, дори най-храбрите измежду тях не изглеждаха доволни.

— Невидими врагове! — промърмори Каспиан. — Искат да ни отрежат пътя към лодката. Тежка ни е работата.