Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

— Хайде да не се връщаме по същия път — предложи Луси, щом понечиха да тръгват. — По-добре да продължим още малко и да слезем при другия поток. Онзи, при който Дриниан искаше да идем.

Всички се съгласиха и след около петнадесет минути се озоваха при извора на втората рекичка. Мястото беше по-интересно, отколкото можеше да се очаква — дълбоко планинско езерце, заобиколено със скали. Само откъм морето имаше тесен пролив, накъдето изтичаше водата. Тук най-сетне бяха на завет и всички поседнаха за почивка на тревата над една скала.

Всички освен един (Едмънд), който много бързо скочи от мястото си.

— Остри камъчета се търкалят на това островче — оплака се той, опипвайки тревата. — Къде е това проклето нещо?… А, ето го… Я виж ти! То не било камък, а дръжка на меч. Какво говоря, цял меч или каквото е останало от ръждата. Сигурно лежи тук от години.

— Нарнийски е, ако се съди по вида му — отбеляза Каспиан и всички се струпаха да го разгледат.

— Аз също седя на нещо — обяви Луси, — нещо твърдо.

Оказа се, че останките са от ризница. Тогава всички коленичиха и взеха да ровят навсякъде в гъстата трева. Търсенето им бе възнаградено с шлем, кинжал и няколко монети — и то не калорменски полумесеци, а истински нарнийски „лъвове“ и „дървета“, каквито могат да се намерят на пазара в Бобров бент и Беруна.

— Струва ми се, че това е всичко, което е останало от някой от седемте благородници — забеляза Едмънд.

— И аз си мислех за това — потвърди Каспиан. — Чудя се кой ли е бил. Не си ли личи по кинжала. Интересно как ли е умрял.

— И как можем да отмъстим за него — добави Рипичийп.

Междувременно Едмънд — единственият от групата, който някога беше чел детективски разкази, бе потънал в размисъл.

— Вижте, има нещо много гнило в тази история — рече той. — Той със сигурност не е бил убит в битка.

— Защо? — попита Каспиан.

— Няма кости — посочи Едмънд. — Врагът би взел доспехите и би оставил тялото. Но чували ли сте за човек, спечелил битка, който да отнесе тялото на убития и да остави доспехите му?

— Може да е бил убит от див звяр — предположи Луси.

— Тогава трябва да е било умно животно, щом е успяло да свали ризницата на човек.

— Може да е бил дракон… — колебливо рече Каспиан.

— Нищо общо няма — каза Юстас. — Дракон не може да го стори. Това поне го знам!

— Тогава да се махаме оттук — предложи Луси. Откакто Едмънд бе повдигнал въпроса за костите, на нея вече не й се сядаше.

— Щом искате — стана Каспиан. — Не мисля, че нещо от това си струва да го носим.

Те заобиколиха и слязоха при малкия отвор, откъдето потокът се изливаше в езерцето и загледаха дълбоките води, заобиколени със скали. Денят бе горещ и несъмнено някои щяха да се изкушат да поплуват, а всекиму би се приискало да пие. Юстас дори щеше да се наведе и да гребне малко вода в шепите си, когато Рипичийп и Луси извикаха в един глас:

— Вижте там!

Така той забрави да пие и погледна във водата.

Дъното на езерцето бе покрито с големи сивосини камъни и водата бе съвършено прозрачна. Там долу лежеше тяло на човек в естествен размер, явно направено от злато. Обърнато бе по очи и ръцете бяха протегнати над главата. Точно тогава облаците се разкъсаха, слънцето се показа и огря златната фигура от край до край. Луси помисли, че това е най-красивата статуя, която някога бе виждала.

— Гледай ти! — подсвирна Каспиан. — Струваше си да дойдем да го видим. Как ли можем да го извадим?

— Можем да се гмурнем, сир — предложи Рипичийп.

— Няма никакъв смисъл — възрази Едмънд. — Ако наистина е злато, чисто злато, ще бъде толкова тежко, че няма да можем да го извадим. А езерото е дълбоко около пет метра, ако не и повече. Чакайте малко. Добре, че си нося ловното копие. Нека проверим колко е дълбоко. Дръж ми ръката, Каспиан, а аз ще се надвеся над водата.

Каспиан го хвана за ръката. Едмънд се протегна напред и заспуска копието във водата. Беше го потопил по-малко от половината, когато Луси каза:

— Мисля, че статуята изобщо не е златна. Изглежда така само от светлината. Копието ти сега има същия цвят.

— Какво става? — попитаха няколко гласа едновременно, щом Едмънд внезапно изпусна оръжието.

— Не можах да го задържа — изпъшка Едмънд. — Беше ужасно тежко.

— Ето го, сега е на дъното — посочи Каспиан. — Луси е права. Изглежда със същия цвят като статуята.

Но Едмънд, който като че ли имаше някакъв проблем с ботушите си — или поне се бе навел и ги гледаше — се изправи рязко и извика с онзи отсечен глас, на който хората обикновено се подчиняват: